Гор Видал - Сътворението

Вавилон е не толкова красив, колкото смайващ град. Постройките му са направени от едни и същи сиви тухли, изпечени от ефратска кал. Но храмовете и дворците са с египетски размери и, разбира се, по онова време градските стени бяха толкова широки, че според вавилонците върху тях спокойно можеше да завие колесница с четири коня — нещо, което те не пропускаха да припомнят при всеки разговор. Не че някога съм виждал колесница, пък н каквото и да било друго върху стената. Дори стража нямаше — такъв мир цареше там по онова време благодарение на Великия цар.

Има някаква особено завладяваща магия в един град, който съществува повече от три хиляди години. Макар често да е бил разрушаван във войни, жителите му, известни просто като „чернокосите хора“, всеки път го издигат отново — съвсем същия, какъвто е бил, или поне така твърдят. Градът се намира в центъра на огромен квадрат, разделен на две почти равни части от бързите, тъмни води на река Ефрат. Първоначално бил добре защитен от външна стена, вътрешна стена и дълбок ров. Но когато за втори път трябвало да усмирява града, Дарий разрушил част от вътрешната стена. Години по-късно, след като потуши едно въстание, Ксеркс разруши почти изцяло стените и засипа рова. Мисля, че днес е малко вероятно вавилонците пак да ни създават неприятности. По природа чернокосите хора са лениви, чувствени, покорни. Векове наред ги е управлявало едно извънредно покварено и вътрешно разединено духовенство. От време на време жреците от един храм подстрекават народа срещу жреците от друг храм и избухват размирици, подобни на летни бури — и като летни бури бързо отминават. Но такива периодични безредици дразнят управниците.

Макар да се радвам, че не съм се родил във Вавилон трябва да призная, че няма друго място на света, което така да задоволява вкусовете на младите хора, особено на онези, възпитани в строгата персийска традиция.

При залез-слънце влязохме през Вратата на Ищар[1], наречена така в чест на една богиня, доста подобна на Анахита или Афродита, с тази разлика, че е не само жена, но и мъж. И в двата си образа Ищар е сексуално ненаситна и култът към нея определя духа на целия град. Вратата на Ищар се състои всъщност от две врати — една във външната и една във вътрешната стена на града. Те са огромни, покрити са с плочи от син, жълт и че-рен емайл и изобразяват най-различни чудновати и ужасни зверове, включително и дракони. Гледката е по-скоро страховита, отколкото красива. От деветте врати на града — всяка от тях носи името на някой бог — тази на Ищар е най-важната, защото води направо в сърцето на Вавилон, на левия бряг на реката, където се намират храмовете, дворците, съкровищниците.

[1] Главната богиня на вавилонците и асирийците — богиня на плътската любов и плодородието, на раздора и войните, олицетворение на планетата Венера, — Б. пр.

От вътрешната страна на първата врата Мардоний бе посрещнат от действителния губернатор на града и свитата му. По понятни причини самоличността на Ксеркс, както и моята бяха запазени в тайна. Ние бяхме просто спътници на губернатора през третия месец от годината.

След ритуалното посрещане с хляб и вода ни ескортираха по Пътя на процесиите. Това е внушителен булевард, застлан с плътно подредени гладки късове варовик. Сградите от двете му страни са облицовани с гледжосани плочки, върху които са изобразени лъвове.

Вляво от Пътя на процесиите се намира храмът на някакъв бог-дявол. Отдясно е така нареченият Нов дворец, построен от цар Навуходоносор, според местните жители, за петнадесет дни. Навуходоносор е последният от вавилонските царе герои, който изгонил египтяните от Азия. Освен това покорил Тир и Йерусалим. За нещастие, като много вавилонци, той бил религиозен фанатик. Предполагам, че е нямал друг избор: жреците на Бел-Мардук управляват града и никой вавилонски цар не е истински владетел, докато не „хване Бел за ръце“, което означава, че трябва да стисне ръцете на златната статуя на Бел-Мардук във великия храм. Всички — и Кир, и Камбиз, и Дарий, и Ксеркс — са хващали Бел за ръцете.

Последните години на Навуходоносор били посветени най-вече на религиозни церемонии, в които той изпълнявал ролята на жертвена коза. При един случай паднал на четири крака и започнал да пасе трева от висящите градини. За разлика от обикновената коза не го постигнала участта наистина да бъде принесен в жертва. Умрял петдесетина години преди нашето посещение във Вавилон, напълно побъркан. Не съм срещал вавилонец, който да не разказва за него с удоволствие. Той е последният им истински цар. Между другото произхожда от древен хал-дейски род[1], тъй както — в това съм сигурен, доколкото може да бъде сигурен човек, без да има доказателства — и семейство Спитама.