Гор Видал - Сътворението

— Съвсем вярно.

— Но вече няма син на небето!

— Имало е. И ще има. Междувременно жертвоприношението за предците продължава да се извършва, макар и несъвършено в отсъствието на Самотния.

— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците?

За мое учудване Конфуций се стъписа. Вероятно това, което чу, бе за него най-рядкото нещо на тази стара земя — нов въпрос.

— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците ли? — повтори той.

— Да. Как е започнало? Какво означава? Обясни ми, Учителю Кун.

— Не мога. — Конфуций изгледа дивака така, сякаш онзи бе отсечено дърво, случайно препречило пътя му. — Човек, който наистина разбира жертвоприношението, може да се справи с всички неща под небето ей така. — И Конфуций опря показалеца на дясната си ръка върху разтворената длан на лявата.

— Щом като не разбираш най-важното от нашите жертвоприношения, как знаеш каква е волята на небето?

— Аз просто предавам мъдростта на предците. Нищо повече.

Конфуций се опита да заобиколи изпречилото се на пътя му дърво. Но отшелникът-мъдрец явно нямаше намерение да го пусне. Той понечи да хване Учителя за лакътя.

— Това е непристойно — каза Фан Чъ, като отмести протегнатата му ръка.

Докато Конфуций се настаняваше в колесницата, лицето на дивака изразяваше по-скоро омраза, отколкото хладнокръвната пасивност, която поклонниците на неизменното проповядват.

Не издържах на изкушението и го подразних.

— Как се е появило всичко това? — попитах. — Кой е създал вселената?

За миг реших, че дивакът не ме е чул. Изобщо не ме погледна. Погледът му бе вперен в изкривения гръб на Конфуций. Но тъкмо се канех да си тръгна, и той каза или, не знам, може би цитира:

— Духът на долината никога не умира. Нарича се тайнствена жена. Вратата към тайнствената жена се нарича корен на небето и земята. Той се намира в нас през цялото време. Колкото и да черпиш от него, той не пресъхва.

— Означава ли това, че сме произлезли от водите на някаква първоначална утроба?

Въпросът ми остана без отговор. Вместо това отшелникът изкрещя към Конфуций:

— Учителю Кун, ти вярваш ли, че на злото трябва да се отплаща с добро?

Конфуций не го погледна, но все пак отговори:

— Ако отвръщаш на злото с добро, тогава кажи ми, как ще отвърнеш на доброто? Със зло ли?

Бях вече в колесницата. Чух как Конфуций измърмори под носа си: „Човекът е слабоумен.“

— Като Учителя Ли — каза Дзъ-лу.

— Не — намръщи се Конфуций. — Учителят Ли е хитьр. Той е лош. Твърди, че щом обредите в чест на предците са изгубили смисъла си, верността и добросъвестността са на изчезване и започва безредието. Според мен той проповядва едно наистина безредно учение!

Струва ми се, че през живота си не съм виждал по-красиво жилище от горската колиба на бащата на барон Кан. Учудих се, че спътниците ми също за пръв път посещават това имение, което старият диктатор си бе построил на петдесетина мили от столицата.

В средата на широка горска поляна бяха изградени тераси, така че, като се изкачва човек към най-високия павилион, изпитва чувството, че плува над някакво зелено море, оградено на юг с верига от виолетови острови планини, покрити с вечен сняг.

В подножието на най-ниската тераса ни посрещна дворцовият управител, който ни съпроводи до върха. „Горската колиба“ се състои от зали, помещения, галерии и павилиони, построени на четири изкуствени тераси, и е заобиколена с прекрасни градини. Където и да застанеш — вътре или вън, — виждаш все небе, цветя, дървета. И градините, и дворецът са дело на архитекти от Чу — южна страна на река Янцзъ, прочута из цялото Средно царство с красивите си сгради, градини, жени и… дракони, както за свой ужас бе установил херцог Шъ.

Декоративни езерца отразяваха прозрачното сияние на ясното обедно небе. Светлозелени водорасли на повърхността на езерцата приличаха на изящна мрежа, в която са хванати цветовете на лотосите. На брега цъфтяха жълти орхидеи, които напомняха разтворили криле пеперуди. Градинската прислуга бе облечена в леопардови кожи. Не знам защо. Знам само, че гледката бе не само необикновена, но и загадъчно красива — както ми обясниха, много характерна за градините на Чу.

На най-горната тераса имаше двуетажна постройка, изградена от полиран до блясък червен камък. С учтиви гърчове дворцовият управител ни въведе в зала, заемаща от край до край постройката. Всички бяхме поразени от красотата на тази зала, подредена с изтънчен вкус — всички с изключение на Конфуций. Той изглеждаше по-мрачен от всякога.