Гор Видал - Сътворението

След това ме разведоха из залата на волските кожи. Тук седяха десетина писари и слушаха зороастрийските текстове, декламирани от най-старите членове на обществото. Старците припяваха, а писарите записваха стиховете, или гатите. Някои от тези гати бях слушал от устата на дядо си, затова забелязах, че са малко изменени. Дали умишлено? Струва ми се, че в някои случаи промените се правеха заради новото поколение. Но по-често декламиращият забравяше оригинала. Тъкмо по тази причина и аз, колкото и да ми е неприятно, накрая стигнах до убеждението, че е важно всичко това да бъде записано сега, когато грешките са сравнително малко.

Благодарение на днешната всеобща страст да се записва всичко (чудя се кога, къде, защо започна това?) думите на Зороастър, Буда, Махавира и Учителя Кун ще бъдат запазени за бъдните поколения, макар че, колкото и да е парадоксално, писменият текст може да се опорочи много по-лесно, отколкото паметта на жреца, който е научил наизуст един милион думи и не смее да промени нито една от тях просто защото се страхува, че ще забрави останалите. А да се напише чисто нов текст на волска кожа и после да се твърди, че е съвсем точен и много стар, е лесна работа.

Още по мое време започнаха да изопачават Зороастро-вите правила за употребата на хаома и да ги нагаждат към традицията на магите. Напоследък в бог се е превърнало качеството „арта“ или „праведност“, а дев Митра никога не е бил напълно изхвърлен от зороастрийската вяра, защото както най-благочестиво заявява последният ми жив братовчед: „Не е ли Митра слънцето? А слънцето не е ли знакът на Премъдрия господ?“ И така, лукаво, един по един, дяволите се завръщат. Когато човек желае да боготвори нещо, никой не може да го спре. Дядо ми само показа кое е най-важното. Нищо повече.

Когато им съобщих, че Ксеркс е обещал да не признава друг бог освен Премъдрия господ, зороастрийците бяха много доволни. „Въпреки това — отбеляза Върховният зороастриец — едва ли магите, последователи на Лъжата, ще постъпят като Великия цар.“

После доста подробно ми разказаха за ежедневните битки между нашите и техните маги. И за безкрайните спорове между зороастрийците от двора и зороастрий-ците, които бяха останали да живеят в Бактра.

Направих всичко възможно, за да им покажа своята преданост, но въпреки това останах с впечатлението, че Донякъде съм разочаровал тези дребни, мургави хора от граничните земи. Очаквали бяха да видят себеподобен, а вместо това пред тях бе застанал висок, синеок мъж и им бе говорил на дворцовия език. Като царски съгледвач изпълнявах главно светски функции и съм сигурен, че са се чудели не по-малко от самия мен защо сред всички хора на света тъкмо аз съм бил избран да чуя гласа на Премъдрия господ. Заради онзи кратък миг в детството ми и до ден-днешен се славя като най-святия човек в Персия. Но от друга страна, това, което сме, рядко отговаря на онова, което искаме да бъдем, а онова, което искаме да бъдем, обикновено не ни е дадено или се променя с времето.

Мъдър съм, нали, Демокрите? Сега, когато моята зима вече е дошла и ледът е почернял, знам точно кой съм и какво съм — просто един придворен труп.

Две години след възцаряването на Ксеркс бях акредитиран като посланик във всички царства, херцогства и държави на далечната страна, наречена Китай — свят, който никой персиец не бе виждал. Пътуването, което се бях надявал да осъществя с Фан Чъ, сега щях да направя с керван, финансиран от „Егиби и синове“. Двама китайци бяха назначени за мои преводачи, а за военен ескорт получих бактрийски конници и пехотинци.

Излишно е да споменавам, че втората стая на канцеларията беше против мисията ми, но думата на Великия цар е закон, а за да се оправдае „прахосването на средства“, както смяташе ковчежникът, ми бе възложено официалното откриване на търговски път между Персия и Китай — задача, която можеше да се сравни с построяването на стълба до луната. Но аз горях от желание да опитам. Предпочитах да пътувам по-дълго и сравнително по-безопасно през Индия — щях да видя и Амбалика, и синовете си, — но в писмото на Фан Чъ ясно се посочваше, че северният път е най-краткият, макар и най-опасен подстъп към Китай. И така, тръгнах на север. Това се оказа глупаво. Но нали глупостта е качество, присъщо на младостта? Демокрит ми казва, че той също би тръгнал за Китай по най-краткия път. Ето още едно доказателство, че съм прав.