Гор Видал - Сътворението

В началото орденът приемал само мъже. Но после Анан-да убедил Буда да приемат и жени, които да живеят в отделни комуни и да следват осмократния път. Буда се отнесъл добродушно към тази идея, но все пак се пошегувал: „Трябва да знаеш, Ананда, че ако орденът се състоеше единствено от мъже, щеше да просъществува хиляда години. Сега, щом участвуват жени, ще просъществува само петстотин.“ Подозирам, че и в двата случая е проявил неоснователен оптимизъм.

В края на дъждовния сезон отидох с принц Джета в онзи парк, за който така и не стана ясно дали принцът го е продал на търговеца Анапиндика за нуждите на Буда, или не. Там живеят хиляди монаси, ученици, поклонници Повечето аскети спят на открито. Дошлите на поклонение отсядат в къщата за гости, а членовете на ордена обита-ват голяма страда с дървен покрив.

Недалеч от този манастир видях дървена постройка, издигната на ниска площадка. В центъра й върху черга бе седнал Буда. Постройката нямаше стени и той живееше пред погледа на всички.

В манастира ни посрещна Сарипутра. Вървеше с бодра крачка, сякаш бе момче. Не носеше чадър. Топлият Дъжд, изглежда, никак не го безпокоеше.

— Имате късмет. Татхагата е в настроение да говори Толкова се радвам за вас. Откакто настъпи пълнолунието все мълчеше. Но днес… — Сарипутра ме потупа по рамото. — Съобщих му кой си.

Ако е очаквал да го попитам какво мисли Буда за персийския посланик, разочаровал съм го. Отговорих сдържано:

— Ще се радвам на тази среща.

Употребих думата „упанишад“, която означава не само „среща“, но и сериозен разговор по духовни въпроси.

Сарипутра ни поведе към дървената постройка, до която водеха осем ниски стъпала. Може би по едно за всяка част на осмократиия път? На първото стъпало го поздрави висок, набит жълтокож човек.

— Това е Фан Чъ — представи го Сарипутра. — Дошъл е от Китай, за да се учи от Буда.

— Нима е възможно човек да не се учи от Буда? Фан Чъ говореше кошалския диалект може би по-добре от мен, макар с доста по-лошо произношение.

Тъй като по-нататък щяхме да станем близки приятели с Фан Чъ, ще отбележа само, че не беше дошъл в Индия, за да се учи от Буда. Изпратен бе с търговска мисия от една малка държава в Югоизточен Китай. По-късно ми каза, че този ден отишъл в парка, за да се запознае с персийския посланик. Персия го привличаше също тъй, както мен ме привличаше Китай.

Последвахме Сарипутра нагоре по стъпалата. Всички се изправиха да ни поздравят, с изключение на Буда, който продължаваше да седи на чергата си. Разбрах защо ю наричат Златния. Беше жълт като китаец. Не само че не бе ариец, но не бе и дравид. Очевидно някое китайско племе бе прекосило Хималаите, за да посее семето на рода Гаутама.

Буда бе дребен, слаб, подвижен. Седеше много изправен, с кръстосани крака. Дръпнатите му очи бяха толкова тесни, че не можеше да се разбере дали са отворени или затворени. Според едно описание очите на Буда били сияйни като небето в лятна нощ. Не знам. Така и не ги видях. Светлите му извити вежди се събираха в кичурче на челото. В Индия това се смята за признак на божественост.

Кожата на стареца бе набръчкана, но плътта му излъчваше здраве, а голата му глава блестеше като жълт алабастър. Около него ухаеше на санталово дърво, което ми се стори недотам аскетично. Докато траеше срещата ни, той почти не движеше главата и тялото си. Само от време на време размахваше дясната си ръка. Гласът му бе тих и приятен и сякаш нямаше връзка с дишането. Всъщност по някакъв тайнствен начин той като че изобщо не дишаше.

Поклоних се ниско. Буда ми направи знак да седна.

Това бе всичко. Не си даде труд да отговори на поздрава ми. Последва неловко мълчание.

После един младеж внезапно го попита:

— О, Татхагата, нали ти казваш, че светът е вечен и че всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът е вечен и всички други възгледи са погрешни.

— Тогава твой ли е възгледът, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни?

— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни.

После младежът попита дали космосът е краен или безкраен, дали тялото е подобно на душата, или не, дали след смъртта светецът продължава да съществува и така нататък. И всеки път Буда повтаряше същия отговор, или антиотговор, който даде на въпроса вечен ли е светът.

— Тогава какви възражения има Татхагата по всяка от тези теории, че не приема нито една от тях? — попита го накрая младежът.