Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Сега вече не стъпваше в Утхайм.

А в Боргланд се засели унинието. Напоследък госпожица Елизабет се държеше още по-жестоко от обикновено със слугите, които започнаха да я мразят почти толкова, колкото и злата й майка. Тя започна често да се заседава пред прозореца, който гледаше на север и когато на пътя се появеше черен кон, се мъчеше да различи с късогледите си очи кой пътува в шейната.

Полковникът също беше много загрижен. Разхождаше се нервно напред-назад вкъщи или по алеите на градината, а през нощта светлината в стаята му угасваше едва сутрин.

Един ден полковникът облече кожуха си. Шейната го чакаше отвън.

— Къде отиваш? — рязко попита Елизабет.

— На север — отсече той.

— На север… в Бьорндал?

— Да — отговори полковникът.

— Какво смяташ да правиш там? — го попита тя обезпокоена.

— Онова, което предполагаш — отговори полковникът.

— Не, не разбирам. Ти няма… няма да можеш…

— Можеш да го кажеш, защото е вярно… Ще се опитам да разбера дали все още има място на този свят, откъдето мога да заема няколко талера.

— Наред ли си, татко? Да не си си загубил ума?

— Възможно е, защото отдавна не зная що е сън. Трябва да ти кажа, дъще, какво е точно положението, в което се намираме. Улрих фон Венд отдавна ме е предупредил, че ще продаде ипотеката, която държи върху Боргланд, защото е изгубил почти всичко и имал нужда от пари. Той ми писа няколко писма по този въпрос. Последното от тях получих един месец преди Коледа. В него ми съобщава, че ако не му изпратя парите до една седмица, ще бъде принуден за свое голямо съжаление да продаде ипотеката. Така че един ден тук може да влезе и да се представи някой, който да изгони и двама ни!

Сякаш земята се отвори под краката на Елизабет. Бледа и разтреперана, тя се хвана здраво за ъгъла на масата в хола, защото щеше да падне. Знаеше, че работите им не вървят много добре, но не предполагаше, че са стигнали до безизходица.

Полковникът закопча шубата си и се отправи към вратата. Елизабет се хвърли към него:

— Няма да отидеш там! — извика тя.

— Ти си луда! — рече полковникът и я отблъсна.

— Ще умра от срам, ще се самоубия! — изстена тя.

Полковникът се обърна рязко и като се увери, че са сами и никой няма да го чуе, извика:

— Срамуваш се да срещаш тези северняци? А щеше да бъде много по-добре да беше умряла от срам, преди да…

Неговото старо, набраздено от дълбоки бръчки лице беше посивяло, а гласът му — рязък като острието на нож. Най-после гневът, който беше сдържал в себе си от много години и страданията, които беше изтърпял в продължение на безброй безсънни нощи, го принудиха да избухне:

— Откъснала си главата на майка си, която наричаха „жестоката“! И ти също можеш да носиш това име! Никоя от двете не ми донесе нито частица щастие, нито се опита да направи по-радостен живота ми. Когато майка ти дойде тук, започна да се отнася с мен като със селяк, защото Боргланд не бил голям колкото имението на баща й. Но по-късно, когато и потрябва моя подпис, за да издържа с мои средства цялото си семейство, позволи ми да се смятам благородник. Тогава започнах да губя големи суми пари. Към тях се прибавиха други загуби, а вие с майка ти не преставахте да пръскате с пълни шепи. За вас нищо не беше достатъчно хубаво, увеселенията и приемите нямаха чет. И аз, нещастен безумец, отстъпвах пред всяко ваше желание… След това се заредиха лоши години. Онези, които ми дължат, не могат да ми върнат нито талер, а другите, които се веселиха тук в охолните години, започнаха да ми обръщат гръб, загрижени за собствените си дела. Дни и нощи блъсках главата си, за да намеря изход от това положение и намерих само един. Има само един човек, към когото мога да се обърна и той е старецът там, горе, в Бьорндал! Вярно е, че той е последният, към когото бих се обърнал, ако можех да избирам, но сега е единственият, който има достатъчно пари, за да ми помогне. Той познава имението ни и, ако желае, може да ми заеме пари срещу тези земи, при все че времената са тежки. Нямам друг изход, трябва да опитам.

Госпожица Елизабет скри лице, разтреперана от срам и унижение. За нея мисълта баща й да застане като молител пред Бьорндал бе жестоко наказание. Изведнъж всичко й се представи под съвсем нова светлина и в страданието си за пръв път осъзна злото, което нейните жестокост и коравосърдечие бяха причинили на най-близките й. Всемогъщият Бог беше разпоредил онзи, който бе страдал толкова жестоко по нейна вина, сега да бъде единственият, който можеше да спаси семейството й от гибел. Като в мъгла Елизабет видя как баща й се отдалечи и затвори вратата след себе си. Глух шум, като далечно бучене на порой, изпълни ушите й и краката й се подкосиха. Но нейната безгранична гордост й помогна да намери у себе си достатъчно сили, за да не падне. Залитайки, тя успя да стигне до стаята си и да заключи вратата, преди да загуби съзнание.