Уолтър Айзъксън - Стив Джобс

Токовите удари са нещо като отличителна значка за Воз. Той се гордее, че е хардуерен инженер, което означава, че от време на време неминуемо го хваща ток. Веднъж измисля нещо като руска рулетка, при която четирима души пъхат палците си в дупките на специално устройство; пускат топче и когато то се приземи, прави контакт и един от участниците се разтриса.

— Момчетата, които се занимават с хардуер, се хващат да играят, но програмистите са прекалено страхливи — похвали ми се той.

През последната си година в гимназията Возняк постъпва на половин работен ден в „Силвания“ и за първи път има шанс да работи на компютър. Научава FORTRAN от една книга и прочита ръководствата за повечето актуални за времето системи, започвайки от „Диджитал Екуипмънт PDP-8“. След това проучва характеристиките на последните модели микрочипове и се захваща да преработи устройствата с минимален брой части. Всяка вечер се опитва да подобри чертежите си от предишната нощ. Когато завършва училище, вече е майстор.

— Бях проектирал компютри с половината от броя микрочипове, използвани в първоначалния проект, но само на хартия.

Не казва нищо на приятелите си. Така или иначе седемнайсетгодишните момчета търсят друга тръпка.

В Деня на благодарността през абитуриентската си година Возняк отива в Колорадския университет. Заради празника учебното заведение е затворено, но той намира един студент от техническия факултет, който го развежда из лабораториите. Воз моли баща си да го пусне да учи там, макар че таксите за образование извън щата идват малко солено на семейството. Двамата сключват сделка: той ще учи в университета една година, но после ще се премести в общинския колеж „Де Анса“. След като отива в Колорадо през есента на 1969 г., прекарва толкова много време в измисляне на номера (като да печата купчини листовки с надпис: „Никсън да го духа“), че го скъсват на два изпита и трябва да прекъсне. Освен това написва програма за пресмятане на числата на Фибоначи, която толкова затормозява университетските компютри, че ръководството заплашва, че ще го накара да плати разходите. Затова с готовност спазва сделката с родителите си и се прехвърля в „Де Анса“.

След една приятна година в колежа Возняк прекъсва, за да припечели малко пари. Намира си работа в една фирма-производител на компютри за Калифорнийския отдел по превозните средства и един от другите служители му прави невероятно предложение. Колегата му ще осигурява микрочиповете, а Воз ще сглоби един от компютрите, които е скицирал по-рано. Возняк решава да използва възможно най-малко чипове — за по-интересно, а и за да не прекалява с щедростта на колегата си.

Голяма част от работата върши в гаража на един приятел в квартала — Бил Фернандес, който още е в гимназията „Хоумстед“. За да се подкрепят при тези сериозни усилия, консумират големи количества лимонада „Крагмонт“ — отиват с колелата до супермаркета „Сейфуей“ в Сънивейл, връщат бутилките, вземат си депозита и купуват още безалкохолно.

— Затова го нарекохме „лимонадения компютър“ — спомня си Возняк.

Става дума за изчислителна машина, която умножава числа, въведени с комбинация от ключове, и показва резултата в двоичен код, с няколко лампички.

Когато компютърът е готов, Фернандес казва на Возняк, че трябва да се запознае с едно момче от гимназията: „Казва се Стив, и той като теб обича да погажда номера и да сглобява разни електронни джаджи.“ Това е може би най-важното гаражно запознанство в Силициевата долина след посещението на Хюлет в гаража на Пакард двайсет и две години по-рано.

— Дълго време седяхме на тротоара пред къщата на Бил и си разказвахме разни случки, най-вече за кофти номера, които сме погодили, и за електронните устройства, които сме направили — спомня си Возняк. — Имахме страшно много общо. Обикновено ми беше доста трудно да обяснявам на хората върху какво работя, но на Стив веднага му ставаше ясно. Харесах го. Беше слаб, жилав и кипеше от енергия.

Джобс също е впечатлен:

— Воз беше първият човек, който разбираше от електроника повече от мен. Веднага го харесах. Беше по-голям от мен, но малко незрял за годините си, тъй че нещата се балансираха. Воз беше адски умен, но емоционално бе на моето ниво.

Освен интереса към компютрите двамата имат и сходен музикален вкус.

— Това бе невероятен период в историята на музиката — спомня си Джобс. — Човек се чувстваше като съвременник на Моцарт и Бетовен. Наистина.