Ана Сюел - Черния красавец

— Хей, кочияша! Слушай внимателно! Доста сме закъснели. Пусни малко повечко пара и ни закарай до гара „Виктория“ за влака в един часа. Ще получиш един шилинг отгоре!

— Ще ви закарам с нормална скорост, господа. Шилингите не могат да платят такова бързане.

Хари беше спрял кабриолета си до нашия. Той бързо отвори вратата и рече:

— Аз съм вашият човек, господа. Качете се на моя кабриолет и конят ми ще ви закара навреме. — А докато затваряше вратата намигна към Джери и додаде: — Ще наруши принципите си, ако се позабърза малко. — После шибна измъчения кон и се понесе по улицата.

Джери ме потупа по шията.

— Не, Джак, тая работа не се плаща с един шилинг, нали момчето ми?

Въпреки че Джери решително отказваше да кара бързо, за да угоди на неразумните клиенти, той винаги поддържаше бодър, равномерен ход и казваше, че няма нищо против „да пусне малко пара“, стига да знае, че си заслужава.

Добре си спомням как една сутрин чакахме клиенти на пиацата и покрай нас мина млад човек, понесъл тежък куфар. Подхлъзна се на парче портокалова кора, захвърлено върху тротоара и тежко падна. Джери пръв изтича и му помогна да стане. Младият човек изглеждаше силно зашеметен и когато го отведоха да поседне в близкия магазин, от начина, по който се движеше, личеше, че много го боли. Джери, разбира се, се върна на пиацата, но след десетина минути един от продавачите го извика и ние спряхме до тротоара.

— Можете ли да ме закарате до Югоизточната гара? — попита младежът. — Боя се, че заради това проклето падане изгубих много време, но в никакъв случай не бива да изпускам влака в дванайсет. Ще ви бъда много благодарен, ако успеете да ме закарате навреме и с удоволствие ще ви платя повече.

— Ще направя всичко, каквото мога с готовност — отговори Джери, — стига да смятате, че сте достатъчно добре, сър.

Младежът изглеждаше зле и беше ужасно пребледнял.

— Трябва да стигна на всяка цена — развълнувано каза той. — Моля ви, отворете вратата и да не губим повече време.

В следващия миг Джери беше на капрата, бодро ми подсвиркваше и подръпваше поводите, а на мен ми бе съвсем ясно какво трябва да правя.

— Хайде, Джак, моето момче, покажи какво можем, когато знаем, че има смисъл!

Денем улиците са задръстени от превозни средства и движението из града е много трудно, но ние направихме каквото можахме. А когато добрият кочияш и добрият кон, които се разбират помежду си, мислят едно и също, те могат да направят чудеса. Устата ми бе много чувствителна — можех да бъда управляван и с най-лекото докосване на юздата, а това бе безценно качество за лондонските улици, гъмжащи от файтони, кабриолети, дилижанси, каруци, талиги и големи фургони, които кретаха със скоростта на пешеходец. Някои вървяха наляво, други надясно, някои се движеха бавно, други искаха да ги задминат; автобусите спираха на всеки няколко минути, за да качват пътници, с което принуждаваха коня зад тях да спре или да ги задмине и да застане отпред. Тъкмо се опиташ да задминеш и се втурваш в тясната пролука, и отново се връщаш зад дилижанса. Току ти се стори, че се е отворила възможност за изпреварване и най-сетне успяваш да се провреш, а разстоянието между колелата е толкова малко — само няколко сантиметра и ще се остържат едно о друго. Както и да е, известно време се носиш напред, но скоро се озоваваш в дълга редица от каруци и файтони, които едва се влачат. Или пък попадаш в обичайните задръствания и трябва да чакаш дълго, докато колата пред теб завие в пресечката или се намеси полицай. Трябва да си готов да използуваш всяка възможност — открие ли се свободно пространство, втурваш се напред, като мълниеносно преценяваш имаш ли място и време, за да не се заклещят и счупят колелата, гледаш и внимаваш за теглича на съседното возило да не се забие в гърдите или рамото ти. За всичко трябва да си нащрек. Искаш ли да се придвижваш бързо из Лондон през деня, трябва да имаш голям опит.

Ние с Джери бяхме свикнали с тези маневри — само да решехме, никой не можеше по-добре от нас да се промъква из улиците. Аз бях бърз и смел и напълно се доверявах на кочияша си. Джери беше бърз, но в същото време — търпелив и можеше да ми се довери, да разчита на мен, а това също беше от изключително значение. Той много рядко използуваше камшика. Само по гласа му и цъкането с език познавах дали иска да ускоря ход; а с юздата ми подсказваше в коя посока да тръгна, така че до камшик не се стигаше. Но да се върна към историята с младия мъж.