Ана Сюел - Черния красавец

Моят господар, моят скъп господар, окуражаваше другарите си, вдигнал високо дясна ръка. Но един снаряд профуча край главата ми и го удари. Усетих как се олюля, макар да не извика. Опитах се да намаля ход, но сабята падна от десницата му, лявата ръка отпусна поводите и като политна назад от седлото, той падна на земята. Останалите ездачи летяха покрай нас, повлякоха ме във вихъра си и аз се отдалечих от мястото, където бе паднал господарят ми.

Исках да бъда край него и да не го оставям под галопиращите конски копита, но всичките ми опити бяха напразни. Без господар и приятел, аз се почувствувах сам в тази огромна касапница. Страхът ме завладя и аз се разтреперих така, както никога не бях треперил. И подобно на другите коне се опитах да вляза в строя, за да галопирам с тях. Сабите на войниците обаче ме отблъскваха. В този миг един боец, чийто кон бе убит, ме хвана за юздата и се метна отгоре ми. И с този нов господар аз отново се впуснах напред. Нашата неустрашима рота обаче беше жестоко пометена и онези, които останаха живи след страховития бой за оръдията, се върнаха обратно. Някои от конете бяха толкова тежко ранени, че почти не можеха да се помръднат от загуба на кръв, други благородни същества опитваха да се влачат на три крака, а трети, с усилие се изправиха на предните си крака, тъй като задните им бяха простреляни. Стенанията им бяха сърцераздирателни, а умолителните погледи в очите им, обърнати към онези, които ги подминаваха и оставяха на произвола на съдбата, няма да забравя никога. След битката донесоха ранените войници, а мъртвите погребаха.

— А какво стана с ранените коне? — попитах. — Да умрат ли ги оставиха?

— Не. Ветеринарните лекари обикаляха бойното поле с пистолетите си и ги застрелваха. Някои, които бяха по-леко ранени, прибираха и лекуваха, но по-голяма част от тези благородни, усърдни създания, излезли на бой тази сутрин, никога не се завърнаха! На четири коня се завърна един.

Повече не видях любимия си господар. Предполагам, че когато е паднал от седлото, е бил вече мъртъв. Никога не съм обичал друг господар така, както обичах него. Участвувах в още много битки, но бях ранен само веднъж, и то леко. И тъй, когато войната свърши, аз се върнах в Англия така силен и здрав, както я бях напуснал.

— Чувал съм хората да говорят, че войната била много хубаво нещо — промълвих.

— Ах! — въздъхна той. — Това значи, че никога не са я виждали. Вярно, много е хубаво, но когато няма неприятел, когато всичко е само тренировка, парад или учебен бой. Да, тогава наистина е много хубаво. Но когато хиляди добри и смели мъже и животни са убити или осакатени завинаги, нещата изглеждат доста по-различно.

— Знаеш ли за какво се биха?

— Не — отвърна Капитана. — Това надхвърля възможностите на един кон. Но неприятелите ни сигурно са били лоши, щом е трябвало да изминем толкова път по море за да се бием с тях.

За пръв път срещах такъв добър човек като новия ми господар. Той беше мил, приветлив и държеше на справедливостта точно толкова, колкото и Джон Манли. По нрав пък бе тъй сговорчив и весел, че малцина успяват да се скарат с него. Обичаше да си измисля песнички и сам да си ги пее. Едно от любимите му стихчета бе следното:

Семейството му наистина живееше задружно. Хари разбираше от работата в конюшнята далеч по-добре, отколкото се полагаше за възрастта му, и винаги се стремеше да направи всичко, което бе по силите му. Поли и Доли пък идваха сутрин да помагат за кабриолета изчеткваха и изтупваха възглавниците, измиваха стъклата. В това време Джери ни издокарваше в двора, а Хари се грижеше за амуницията. Всички непрекъснато се смееха и закачаха, което повишаваше и нашето настроение. Затова с Капитан бяхме много по-работоспособни, отколкото ако слушахме кавги и грубости. Ставаха рано сутрин, защото Джери казваше:

Той не можеше да понася неразумното размотаване и пилеене на време. И нищо не го дразнеше така, както хората, които винаги закъсняваха и искаха коня да бърза за сметка на ленивостта им.

Един ден от кръчмата близо до пиацата излязоха двама разпуснати младежи и извикаха на Джери.