Ана Сюел: Черния красавец

Ние с Рижка не бяхме от обикновените високи впрегатни коне, а приличахме по-скоро на състезателни. Височината ни беше около метър и петдесет и пет, затова станахме както за езда, така и за впрягане. Господарят често повтаряше, че не обича, когато конете или хората умеят да вършат само едно нещо, и понеже нямал желание да се показва из лондонските паркове, предпочитал по-работливи и полезни коне. Колкото до нас, най-голямо удоволствие ни доставяше да ни оседлаят за групова езда. Господарят яхваше Рижка, господарката мен, а младите госпожици — Сър Оливър и Бързоножко. Толкова беше хубаво да препускаме всички заедно, че винаги ме обземаше прекрасно настроение. Да не говорим, че моята работа беше най-приятна, защото аз винаги носех господарката, а тя беше лека, гласът й нежен и ръката й така незабележимо докосваше юздата, че ме направляваше почти без да усетя.

О! Ако хората знаеха какво облекчение за конете е лекото докосване с юздата и как запазва устата ни здрава и духа бодър, те никога не биха ни тормозили, пришпорвали и теглили поводите. Устите ни са толкова нежни, че когато не са ожулени или загрубели от тормоз и невежество, ние усещаме и най-лекото движение на ръката и веднага разбираме какво се иска от нас. Моята уста не беше наранявана и, предполагам, затова господарката предпочиташе мен пред Рижка, въпреки че и нейният ход бе равен като моя. Тя често ми завиждаше и твърдеше, че лошото обяздване и времето, прекарано в Лондон, били причина устата й да не е така чувствителна като моята. В такива случаи Сър Оливър винаги се обаждаше: „Хайде, хайде! Не се ядосвай. На теб и без туй се пада най-голямата чест — кобила, която може да носи мъж с теглото и височината на нашия господар, и е така пъргава и скоклива, не бива да унива, защото не носи господарката. Ние, конете, трябва да възприемаме нещата такива, каквито са, и гледат ли ни добре, да сме доволни и да работим с желание.“

Отдавна се чудех защо Сър Оливър има такава къса опашка. Дължината и беше не повече от двайсетина сантиметра и завършваше със снопче косми. Един ден, когато си почивахме в овощната градина, аз се осмелих да го попитам при какъв нещастен случай е загубил опашката си.

— Нещастен случай ли?! — яростно изпръхтя той. — Не беше никакъв нещастен случай, а жестоко, срамно и хладнокръвно деяние! На младини попаднах сред хора, които вършеха тези жестокости. Завързаха ме така здраво, че да не мога да мръдна, а после дойдоха и отрязаха дългата ми красива опашка, заедно с костта и месото и я отнесоха нанякъде.

— Какъв ужас! — възкликнах.

— Хм! Ужас! Да, беше ужасно, но въпросът не беше само в болката, която наистина бе нетърпима и продължи много дълго, не беше и в обидата, че ме лишават от най-богатото ми украшение, макар че и това бе неприятно. Всичко се свеждаше до въпроса — как ще пъдя мухите от хълбоците и бутовете си. Вие, които имате опашки, просто помитате мухите, без да се замислите, и не подозирате каква мъка е да те накацат и да те жилят, а ти по никакъв начин да не можеш да ги пропъдиш. Казвам ти, сторената злина и загубата са за цял живот. Но, слава богу, сега вече не го правят!

— А за какво са го правили тогава? — попитах Рижка.

— Така беше модерно! — въздъхна старият кон и тропна с копито. — Беше модерно, ако знаете какво означава това. По мое време нямаше млад чистокръвен кон, чиято опашка да не е подрязана по този срамен начин, като че ли бог, когато ни е създавал, не е знаел от какво имаме нужда и как ще изглеждаме най-добре.

— Предполагам, че пак модата е била причина да държат главите ни високо повдигнати с тези ужасни мундщуци, с които ме изтезаваха в Лондон! — възмути се Рижка.

— Ами да! — възкликна Сър Оливър. — Според мен модата е най-жестокото нещо на света. Вземи например как се отнасят с кучетата. Режат им опашките, за да изглеждат по-храбри, и красивите ушенца, за да станат по-остри. Дивотия! Навремето имах една приятелка кафяв териер. Наричаха я Небесна. Толкова ме обичаше, че никога не спеше извън бокса ми. Правеше си легло под яслата, където и роди своите пет прекрасни кутрета. Не ги удавиха, защото бяха от хубава порода. Да знаете колко им се радваше! А когато прогледнаха и защъкаха насам-натам, беше толкова вълнуващо да ги гледаш. Един ден обаче конярят дойде и ги отнесе всичките. Помислих си, че се бои да не ги настъпя. Но причината се оказа друга. Вечерта клетата ми приятелка ги върна — носеше ги едно по едно в устата си. Но това не бяха онези щастливи кутрета, а някакви окървавени и жално пищящи създания. Бяха им отрязали опашчиците и меката част на красивите ушенца. Как само ги ближеше майка им, как се тревожеше горката! Никога няма да забравя. След време оздравяха и забравиха болката, но онази красива мека част, предназначена да предпазва вътрешността на ушенцата им от прах и нараняване, беше загубена завинаги. Защо не подрязват ушите на собствените си деца, за да изглеждат по-остри? Или пък върховете на носовете им, за да станат по-храбри? В едното има точно толкова смисъл, колкото и в другото. Какво право имат да изтезават и загрозяват божиите създания?