Ана Сюел - Черния красавец

— Ще я излекуваме, Джон — заяви господарят.

— Да, сър, състоянието и много се подобри и тя вече не е онова наплашено същество, което беше, благодарение на бъртуикския специалитет, сър! — засмя се Джон.

Това беше негова шега. Той твърдеше, че почти всеки злонравен кон може да се излекува, ако редовно получава от бъртуикския специалитет, който се състоял от нежност и търпение, твърдост и ласки: смесваш по половин кило от всяко с двеста и петдесет грама здрав разум и го даваш на коня всеки ден.

Мистър Блумфийлд, викарият, имаше много деца момичета и момчета, които понякога идваха да играят с мис Джеси и мис Флора. Едно от момичетата беше колкото мис Джеси, две от момчетата бяха по-големи, а имаше и няколко по-малки. Дойдеха ли, за Бързоножко се отваряше много работа. Нищо не им доставяше такова удоволствие, както да го яздят на смени и да обикалят с него из овощната градина или ограденото място за конете, и то с часове.

Един следобед, след като беше прекарал с тях дълго време, Джеймс го доведе, сложи му оглавника и каза:

— Слушай, разбойнико, внимавай как се държиш, че ще загазим!

— Какво си направил, Бързоножко? — попитах.

— О! — отвърна той и отметна назад малката си главица. — Само дадох на младежите един урок. Просто не се сещаха, че и за тях, и за мен, препускането е било предостатъчно. Наложи се да ги съборя, тъй като това беше единственият начин да разберат.

— Какво?! — извиках аз. — Ти си хвърлил децата? Мислех те за много по-разумен! Да не си хвърлил мис Джеси или мис Флора?

Той ме изгледа много обидено и каза:

— Разбира се, че не. Не бих направил такова нещо и за най-вкусния овес в тази конюшня. Та аз внимавам за малките госпожици точно толкова, колкото и самият господар. А що се отнася до дребосъците, нали аз съм този, който ги учи да яздят. Когато ми се стори, че са се уплашили или не седят стабилно на гърба ми, тръгвам бавно и внимателно, като стара котана, която следи мишка. Усетя ли, че всичко е наред — тръгвам по-бързо, за да свикнат, нали разбираш. Затова, моля ти се, недей да ме назидаваш. Аз съм най-добрият приятел и най-добрият учител по езда на тези дечица. Но не става дума за тях, а за момчетата. Момчетата — повтори той и поклати глава — са нещо съвсем различно. Тях трябва да ги обяздват точно така, както обяздват и нас като жребчета, че и да ги понаучат на едно друго. Момичетата ме бяха яздили два часа, когато момчетата решиха, че е дошъл техният ред. Бяха прави и аз откликнах с готовност. Яздиха ме на смени, препускахме из полето и овощната градина цял час. И двамата си бяха отрязали по една голяма лешникова пръчка и я използуваха за камшик. Удряха доста силничко, но аз го приемах като шега, докато най-после реших, че ездата е била достатъчна за всички ни. Спрях два-три пъти, за да им го намекна. Момчетата обаче смятат, че конят или понито са като парния локомотив и могат да вървят толкова дълго и толкова бързо, колкото им заповядат. Никога не се сещат, че едно пони може да се измори или да има чувства. И тъй като този, който ме яздеше, не можа да се досети за какво става дума, аз просто се изправих на задните си крака и го оставих да се свлече на земята. Това беше всичко. Той ме яхна отново и аз отново го съборих. После на гърба ми се качи другото момче и започна да ме бие с пръчката, ала и него изтърсих на тревата и така нататък, докато най-после се усетиха. Това беше всичко. Те не са лоши момчета и нямат желание да проявяват жестокост. Много са ми симпатични, но, разбираш ли, просто трябваше да им дам урок. Когато ме заведоха при Джеймс и му казаха, той много се ядоса заради дебелите пръчки в ръцете им. Каза, че с такива тояги можели да ходят само търговците на добитък или циганите, но не и млади господа като тях.

— Ако бях на твое място — обади се Рижка, — така здраво щях да ритна тези момчета, че добре да ме запомнят.

— Не се и съмнявам, че си щяла да го направиш — отвърна Бързоножко, — но, първо, не съм такъв глупак — извинявай, — че да ядосам господаря или да накарам Джеймс да се срамува от мен и, второ, за тези деца, докато яздят, отговарям аз и хората ми имат доверие. Ами нали онзи ден чух как господарят казва на мисис Блумфийлд: „Мила госпожо, изобщо не бива да се тревожите за децата. Моят Бързоножко ще се грижи за тях не по-зле отколкото ние с вас. Уверявам ви, не бих продал това пони за нищо на света — до такава степен мога да се доверя на благия му нрав.“ Е, за такъв неблагодарник ли ме смяташ, че да забравя всичката добрина, която съм получавал тук в продължение на пет години, и цялото доверие, което ми имат, та да се озлобя, защото две глупави момчета са се държали зле с мен? Не! Не! Никога не си живяла в дом, където са били добри с теб, и не ги разбираш тези работи, за което само те съжалявам. Но от мен да го запомниш — добрите хора правят добрите коне. Аз лично не бих ядосал нашите господари за нищо на света, защото наистина ги обичам — заяви Бързоножко и тихичко изпръхтя през ноздри, както правеше всяка сутрин, когато чуеше стъпките на Джеймс пред вратата. Освен това — продължи той, — започна ли да ритам, докъде ще стигна? Ами нали веднага ще ме продадат и ще се озова под камшика на някой слуга, или ще работя до изнемога по морските курорти, където изобщо няма да се интересуват от мен, а ще трябва да пропускам безспир! Може и да ме пребиват до смърт в някоя каручка, натоварена с трима-четирима едри мъжаги, излезли на неделна разходка — често виждах подобни гледки на мястото, където живеех преди. Не — повтори той и поклати глава, — надявам се никога да не стигна дотам.