Ричард Марчинко: Свирепия III (Зелената група)

Разбира се, не бях сам. Човек не обикаля из ислямски Кайро, дом на някои от най-долните мюсюлмански фундаменталистки кучи синове в света, без няколко фундаментално долни кучи синове от неговите хора да пазят задника му. Точно затова старшина Ники Гръндъл Гадния, който стоеше на половин метър зад мен с готов за стрелба автомат „Хеклер и Кох“ MP5K-PDW, постави огромната си лапа на рамото ми. На метър след него беше мускулестият гръб на старши помощник-боцман Хауи Калуа (а да не говорим за добре поддържания му швабски автомат) — той охраняваше тила.

През няколко улици беше паркирана лимузината ни — всъщност колата беше бледосиньо „Пежо 504“ комби, но в Кайро почти всичко, което се движи, може да се счита за лимузина. В нея чакаше Док Трембли, старшината с големите мустаци и суперснайперист, скрил в пояса си пистолет „Манурхин ППК“, зареден със седем куршума „Магсейф 0,380“, и със спринцовка за еднократна употреба в ръка, пълна с двеста милиграма от най-доброто кетаминово любовно биле номер 9 на доктор Нострадамус. Зад волана на пежото се намираше най-доброто лошо момченце, помощник при машините първи клас Стиви Уондър, излязъл в безсрочен отпуск от секретната си работа във Вашингтонското военноморско пристанище. Рижавата му коса беше покрита с черно, плетено арабско кепе, а силното му тяло се криеше в безформена роба. Носеше обаче характерните си очила за стрелба със стъкла в цвят, чието име беше измислено специално за него — копелдашко жълто.

Под дясното му бедро беше затъкнат един „хъш-пъпи“ от деветдесетте години — полуавтоматичен „Хеклер и Кох“ 9 мм със заглушител, — зареден с най-добрите ръчно изработени от Док Трембли куршуми с кух връх, които летяха със скорост, близка до тази на звука. Към облеклото му, съобразено с нощното нападение, беше закачен приемник с размерите на пакетче дъвка. Когато натиснех големия колкото дъвка „Чиклет“ бутон в джоба си, неговото чудо на техниката щеше да започне да вибрира в продължение на тридесет секунди. Гъделичкането щеше да бъде знак, че има една минута да вдигне ирландския си задник и да вземе мен и останалата част от групата.

Има още: докато аз, Гадния и Хауи лазехме нагоре по стълбището, помощник старши мерач при оръдията Дюи Пачия крак и капитан трети ранг Томи Танака се катереха по една опасна пътека от неравна каменна зидария, извити балкони, въжета за простиране и водопроводни тръби, които преминаваха покрай прозорците на спалнята на третия етаж — там се намираше целта ни. Знаех, че ще е нужна всяка частица от опита им на алпинисти, за да се изкатерят по десетметровата стена от ронлива тухла, без да отчупят нещо и да вдигнат шум.

Знам, знам — питате какво става, мамицата му? Какво, по дяволите, става тук? Какво прави Дики там, в Третия свят, след като би трябвало да е във вила „Свирепия“, където да излиза от ваната, стиснал в едната си ръка висока, заледена чаша с джин „Бомбай“, а в другата — нещо топло, чудесно и забележително едрогърдо?

Вярвайте, ако имаше време, щях да си задавам същия въпрос. А щом ми останат няколко минутки, ще ви разкажа всичко. Но в момента няма време за нищо освен за изпълняваната задача. А тя е: чесане, отмъкване, след това прасване и боцване.

Превод: мисията ни беше да се навъртаме наоколо и да се чешем по задниците, докато настъпи подходящ момент, после да отмъкнем от леглото му някой си Азис абу Ясин, ислямски задник фундаменталист и терорист. При това действие аз трябваше да го прасна по горната част на главата с удобната си малка палчица, да го обезвредя и да отмъкна задника му до пежото, където Док да боцне онези двеста милиграма кетамин на доктор Нострадамус в горната част на раменния мускул, а от това добрият стар Махмуд така да заспи за няколко скъпоценни часа, че да не може дори да се осере.

После тайно щяхме да пренесем тангото Адам Хенри 1 1 Танго — кодово наименование за терорист, а Адам Хенри — по буквите A и H на думата Asshole , преведена като задник. — Б.пр. (за непосветените сред вас това е радиокод за задник терорист) от Египет с един деветметров риболовен траулер, който Док беше взел под наем в Александрия, и след приятна разходка из океана да се срещнем с боен кораб с управляеми ракети, който имаше заповед да стои и да ни чака на 75 мили от египетския бряг в продължение на шест часа. Оттам щяхме да прелетим с хеликоптер до самолетоносач, намиращ се на още 125 мили в морето. После един товарен самолет „Груман C-2 Грейхаунд“ трябваше да ни достави в Сигонела, Сицилия.