Ричард Марчинко - Свирепия III (Зелената група)

Докато хората ми си играеха на туристи, набрах номера на Икбал. Един напевен глас отговори:

— „Глобал тек интернешънъл“. С какво мога на вас помагаш, моля?

Аз казах кого търся.

— За кого да предам?

— Стар приятел.

Настъпи кратка пауза. После се чу гърленият глас на Икбал:

— Пенсиониран инспектор Шах.

— Много добре знам кой си, миризлив мюсюлмански задник такъв, дето само набиваш свински пържоли — отговорих вместо поздрав. — Въпросът е знаеш ли аз кой съм.

Понечи да отговори.

— Никакви имена — предупредих го. — Не забравяй, че и телефоните имат уши.

— Ти си онзи, когото наричах необрязана гадина — отговори той, без да се замисля. — Онзи, който използва дясната си ръка, за да яде с нея хляб и да си бърше недостойната цепка на задника.

— Същият.

Икбал избухна в смях.

— Добре дошъл отново в родината ми, Гад паша.

— Благодаря за снизходителността ти, мой тлъстоуст приятелю, чукач на камили и бивш държавен служител. Но сериозно, спомняш ли си къде споделихме първия си обяд?

— Тогава ти каза „Идвай, сладолед“ — засмя се Икбал. — Как бих могъл да забравя?

Същото се отнасяше и за мен. Шест часа след като бях кацнал в Карачи от името на „Глобал тек интернешънъл“, Икбал, назначен за мой „пазач“, ме беше завел в един местен ресторант, където готвеха къри, за да ме посвети в своята култура. Както мексиканците обичат да демонстрират мъжественост, изяждайки като бонбони цели паници с люти чушки и искат от нищо неподозиращите си гости янки да сторят същото, или йеменците наливат пълни лъжици с harif 125 125 Лютив сос. — Б.пр. на наивните англоезичници, така и пакистанците стряскат новодошлите посетители, като ги водят в ресторанти, където кърито е толкова люто, че се е случвало сосовете да прояждат алуминиевите съдове, в които са сервирани.

Бившият полицай ме беше завел точно в такъв ресторант — една дупка встрани от улица „Чундригар“. От чиниите с къри се вдигаше пара. Люто беше — толкова люто, че ръцете ми се покриха с капчици пот, когато започнах да си вземам с лъжицата. Но Икбал не знаеше нещо за моето кулинарно минало. Няма ядене, което не бих ял. Когато през седемдесетте години служих в Пном Пен като американски военноморски аташе, колегите ми кхмери ме водеха на различни пирове с кобра по камбоджански. Менюто включва пет блюда, сготвени с кобра — идеалното ястие за змиеядец от Военноморските сили. Започва се със салата от кожа на кобра, преминава се на кебап от кобра, яйца от кобра, кръв от кобра и се стига до кулминацията — le venin 126 126 Отрова (фр.). — Б.пр. , самата торбичка с отрова, консервирана в коняк.

Но кобрата е само едно от екзотичните ястия от кухните на страните от Първия, Втория, Третия и Четвъртия свят, на които съм се наслаждавал през изминалите тридесет и повече години. Печен волски пенис? Превъзходно. Белени кокоши клюнове? Ядях ги с цели чинии. Куче? Позволете да кажа, че изразът „Колко струва кученцето?“ означава нещо съвсем ново, когато става дума за ресторантска витрина. Сурови маймунски мозъци? Да. Крокодилска опашка? Поръчвал съм ги печени, варени, задушени и мариновани. Рибешки очи? Най-хубави са пържени, като овнешките тестиси.

Затова малкият опит на Икбал да се избудалка с мен не успя. Всъщност той беше улеснил нещата. Първо, доведе ме в ресторант, където сервират къри на световно ниво. Второ, в чинията нямаше нещо, което да не можех да разпозная. Не само изядох две чинии, но поисках и допълнително чушлета, които също изядох.

Икбал беше впечатлен. За първи път виждаше гринго, който беше успял да премине четвърт чиния, и ми го каза.

— За мен е чест, че дойдох да обядваме — казах, след като бяхме приключили с обяда, — но има ли къде да намерим сладолед?

— Защо? — попита той.

— За да мога утре сутринта да седна на трона и да викам „Идвай, сладолед“.

— Трон? Идвай, сладолед?

Замисли се над думите ми с лице, сгърчено от напрежение. След това се ухили широко и започна да се смее.

— Разбирам, разбирам — гордо каза той. — Това е клозетен хумор. Съвсем по британски.

И досега се хили, като се сети за това:

— Разбира се, че си спомням.

— Това ме радва, Икбал. Ще бъда там до петнадесет минути.

— Аз ще съм там след десет и ще те чакам.

Аз пиех бира, а Икбал — чай. Радвах се да го видя. Беше остарял. Мустаците и брадата, някога разкошно черни, сега бяха прошарени. От горещия климат ръцете и краката му бяха се набръчкали като стара кожа. Но беше запазил ярката си усмивка, белите зъби и бързия ум. И навярно в цялата страна няма човек, който да може да задвижва нещата така бързо и така добре като него.