Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Докато овцете и конете пасяха, Дейвид се почувства по-доволен, отколкото през предния ден. Вместо да бъде потиснат от нахлуването в живота му на външен човек, напомнил му за стари страдания, той чувстваше, че не е самотен. Въпреки враждебността между тях, Александра беше забележителна жена. Тя бе не само изключително красива, но и най-смелото човешко същество, което той бе срещал. Тя бе устояла на жестокостите и гаврите на разбойниците.

Чувствата му бяха засенчени от предупредителен глас, някъде вътре в него, който му напомняше за страданията, които бе преживял заради друга жена. Той обаче знаеше, че с Александра положението беше временно и най-много да продължи няколко месеца. Той никога нямаше да я види отново, след като си тръгнеше с Пат и се върнеше у дома си в Сидней.

Имаше други непреодолими причини, поради които предишният му опит даваше погрешна основа да прави изводи по отношение на Александра. Докато ядеше храната, която тя бе приготвила за него, той си мислеше как тя настояваше да върши част от работата. Тя правеше това, което смята за правилно, независимо дали й се искаше, или не. Бившата му жена беше лишена от подобни принципи, живееше за моментното удоволствие, което настоящето й поднасяше.

Още отдавна той съвсем логично беше дошъл до извода, че не е честно да съди всички жени според бившата си съпруга. Но страданията, през които бе преминал, емоционално не му позволяваха да приеме това заключение, а и той самият не искаше. Хванал се като удавник за мъчителните и осквернени късчета, останали от любовта му, той не желаеше да има нищо общо с жените. И докато следобедът минаваше в мисли за Александра, отношението му започна да се променя.

Късно същия ден, докато караше овцете надолу по долината, Дейвид знаеше, че Александра трябва да е в колибата, но изпитваше ирационално, неудържимо чувство да се увери, че това е така. Когато между него и склона, на който се намираше колибата, остана само едно разклонение на хълма, той се отдалечи от стадото, поглеждайки към колибата. Заслонила очи с ръка, Александра гледаше в посока към долината. Щом го видя, тя се обърна към огъня, а Дейвид отиде отново при стадото.

По време на вечерята разговорът им беше по-непринуден и студенината между тях започваше да изчезва. В отговор на комплимента му за яденето, тя каза, че до съвсем скоро опитът й в готвенето е бил ограничен. Тя започна да му обяснява, но когато очевидно трябваше да спомене, че е готвила за разбойниците, изведнъж млъкна. Разбирайки напълно нежеланието й да говори за бандитите, Дейвид бързо смени темата и я попита още колко окаченият близо до колибата овнешки бут може да изтрае, без да се развали.

— Около два дни — отговори тя. — След това няма да може да се яде.

— Добре тогава, вдругиден ще доведа стадото по-рано и ще заколя един овен. Имам достатъчно излишни.

— Навярно е така, тъй като вие имате най-голямото стадо, което съм виждала. Ваши ли са овцете?

Дейвид кимна, обяснявайки й как се е сдобил с тях.

— Рисковано е за сам овчар да пасе толкова много овце — продължи той, — но миналата година изкарах без големи загуби. Ако успея и тази година по същия начин, идната година ще наема няколко души да ми помагат.

— Уверена съм, че ще успеете, и разбира се, ви желая късмет. Това фермата Тибубура ли е?

— Да — отговори Дейвид учуден. — Откъде знаете?

— Чух да я споменават в разговор с мистър Самюъл Тери, един от основните акционери в Банката на Нов Южен Уелс. Той каза, че в банката е открита сметка на ново овцевъдно стопанство в Пустошта и го назова по име. Какъв бяхте в Англия, овцевъд или фермер?

— Не, по образование съм инженер.

Сега беше ред на Александра да се учуди, но само до известна степен. Очевидно Дейвид беше добре образован и се различаваше в много аспекти от средния фермер или овцевъд. Беше космополит и интересен събеседник. Беше силна и властна личност и изглеждаше по-скоро като човек, свикнал да упражнява контрол над другите, отколкото да работи сам.

Докато Александра миеше съдовете, тя спомена, че е видяла стадо, подобно по размери на това на Дейвид във ферма на изток. Овцевъдът бил придружаван от жена аборигенка и многобройна челяд. Дейвид й каза, че овцевъдът се казва Адолариъс Бодънхем. Той описа семейството и странностите на Адолариъс толкова забавно, че Александра се усмихна и за малко да се разсмее.

За първи път, откакто бандитите я бяха заловили, тя се развесели, и когато си легна, усещането за лекота не я остави. Легнала върху одеялото в колибата, тя погледна през вратата към Дейвид. Както и предната вечер, той седеше край огъня и гледаше часовника. Заспивайки, Александра видя, че той продължаваше да гледа втренчено в него.