Аарон Флетчър - Птиците свиват гнезда

Слънцето залязваше, когато Дейвид навлезе в горичка от дървета и храсти близо до пътя. Настъпваше вечерният студ и той събра съчки и парчета кора от евкалиптите, с които си направи подслон, сетне намери суха, разпадаща се кора за прахан и като използва кремък и желязо, си запали огън.

С огъня, който лумтеше отпред, подслонът стана приятно топъл. Щом се стъмни, Дейвид огладня, но блаженството му беше далеч по-задоволяващо, от каквото и да е количество от най-вкусната храна. А огънят, който с излъчващата топлина и весели пламъци гонеше мрака, му действаше успокоително, проникваше дълбоко в него, чак до първичните му инстинкти.

Загледан в огъня, Дейвид си мислеше какво трябва да стори. Губернаторът почти му беше обещал свободата, която сега придоби първостепенно значение за него. Единственият поминък в планините на безлюдния запад беше овцевъдството, така че той трябваше да се научи да отглежда овце и друг добитък. След това трябваше да работи, да събере пари, и да си купи стадо и други неща от първа необходимост. Всичко това изискваше време, но на 26 години животът отново беше пред него.

Най-накрая Дейвид се настани удобно и заспа. Когато към утрото огънят угасна, превръщайки се в пепел, Дейвид се събуди от проникващия студ. Излезе от убежището си и тръгна нагоре по пътя, като се движеше бързо, за да се стопли. Когато пред погледа му се показа селото, той имаше чувството, че се връща в мрачен и страшен затвор.

Лагерът на каторжниците беше потънал в тишина, като единственият признак за живот беше пушекът, който излизаше от комина на готварницата. Дейвид отиде в сградата на банята, след което влезе в готварницата. За разлика от обичайната си врява, тя беше напълно пуста. Каторжникът готвач, който трябваше да раздава храната, седеше на една маса, отпуснал глава върху ръцете си, изтощен от препиване. Той посочи към тенджерите с храна и каза на Дейвид да се обслужва сам.

Тъй като не беше ял нищо от предната сутрин, Дейвид взе няколко парчета хляб и осолено свинско месо. Седна на една маса и след като свърши с яденето, отиде до готвача.

— Имаш ли картофи?

— Ей там, отзад са — измърмори мъжът, сочейки към кухнята, без да вдига глава. — Взимай, по дяволите, каквото искаш.

Дейвид влезе в мрачната кухня, където цареше пълен безпорядък. Една широка лавица беше запълнена с кошници картофи, в ъгъла имаше бурета с осолено свинско и говеждо, а самуни хляб бяха натрупани върху една маса. Дейвид откри една малка кошница, в която сложи вътре парчета свинско и говеждо месо, после напълни джобовете си с картофи и взе един самун хляб.

Като се върна в стаята си, той уви сапуна, бръснача и огледалото си в одеялото, и излезе навън, тръгвайки по пътя, който водеше на запад. Когато подмина и последните къщи на селото, чувството му, че се намира в затвор, избледня и отново се върна преливащото от жизненост настроение от предния ден. Той вървеше по пътя с широка и бърза крачка, щастливо подсвирквайки си някаква мелодия.

Духаше силен вятър и времето бе по-студено от предишния ден, но Дейвид почувства вътрешна топлина, щом стигна до убежището си. Имаше живот в тази малка и груба колибка, която му изглеждаше като дом. Сложи нещата си вътре, после натрупа дърва и съчки и запали огън.

Когато работеше, времето минаваше бързо, но никога така стремително, както сега, когато бе сам край реката. Часовете летяха неусетно, докато изследваше гората, наблюдаваше птиците и животните и готвеше на огъня, изпълнен с радостно чувство. Той остана и понеделник вечерта, като на следващата сутрин стана доста преди изгрев-слънце, и се върна в лагера навреме, за да прибере нещата си в стаята и да отиде в готварницата за закуската.

Връщайки се към ежедневието си, вместо да се плаши от неделите и да чака с нетърпение следващата работна седмица, сега предпочитанията на Дейвид бяха в обратна посока. Същевременно строежът беше придобил съдбоносно значение за него, тъй като беше паспортът му за новия живот, към който се стремеше. С тази изгаряща го амбиция, която го стимулираше, Дейвид се хвърли в работата с цялата си енергия.

Дните минаваха бързо и работата се приближаваше все повече и повече към крайния срок, определен от губернатора за завършване на сградата. В петък Дейвид получи първите си надници — заплатата му за две седмици и си купи мушама и продукти.

Следващия ден нещата вървяха гладко на строежа до обяд, когато една случка за малко да предизвика спиране на работата. В ямата за рязане на трупи имаше дълъг стоманен лост с прикрепени назъбени челюсти в единия край, който се използваше за преобръщането на трупите, докато ги подравняваха и разрязваха на дъски и подпорни греди. Докато преобръщаха една трупа, едната от челюстите се откъсна от лоста. Резачът на трупи беше казал на Дейвид, че преобръщането може да стане и с обикновен лост, но това беше трудна и поглъщаща много време работа, прекалено бавна, за да могат да се захранват дърводелците с необходимото количество дървен материал.