— Ти ще станеш студент, помни ми думата! — разпалено го прекъснал пак възрастният ректор. — Аз ще направя всичко възможно…
— Не Артър, не. Не искам по този начин — не обичам да лъжа, да мамя, да постигам целите си благодарение на връзки. А и да ти кажа — вече се уморих. Тази година опитах за последно и пак не стана. Карай да върви — няма значение. Може би пък не ми е предопределено да стана висшист. Ще се върна отново във фермата и ще си работя тихо и кротко. Може и да се запозная с някое момиче и да се оженя отново — в крайна сметка животът продължава…
— Едно нещо обаче ме притеснява и ме хвърля в най-голямо недоумение — казал Артър и се взрял в очите на своя отдавнашен познат. — Как се запази така млад? Не разбирам! Как…
Вместо отговор Джон повдигнал косата от дясната част на главата си. Там личал стар белег, където не растяла коса.
— Помниш ли, като ме улучиха с куршум тук? Докторите казваха, че едва ли ще оцелея.
— Помня, как да не помня, толкова пъти те посещавах в болницата и ти носих портокали…
— Е, ако си спомняш, оперира ме един страхотен хирург и измъкна куршума от черепа ми. Виж го, и досега го нося със себе си.
При тези думи Джон бръкнал в десния си джоб и извадил сплескано парче куршум, което блестяло като излъскано от постоянното носене и пипане.
— Мисля, че тогава е станало всичко. Проклетите германци сигурно са пробвали най-различни гадости в опитите си да направят оръжията по-смъртоносни. А може би куршумът е засегнал някоя част от мозъка, отговорна за стареенето, или пък нещо от тоя род — не знам, не ме бива много в науката. Но оттогава съм така — не съм остарял и миг след онзи момент. И не чувствам нито умора, нито загуба на памет — нищичко, здрав съм като бик, слава богу. Но се страхувам, Арт. Колко ли ще живея? Докога? От това ме е страх.
Джон Оливър и Артър Бримстоун излезли от сградата, а навън слънцето прежуряло в ранния следобед. Двамата се здрависали на раздяла — стари приятели и бойни другари, но единият на двайсет, а другият на почти деветдесет години.
— Ще се видим ли отново, Джон? — попитал ректорът.
— Не знам, Арт. Вероятно по-скоро, отколкото предполагаме. А може би в някой друг, по-добър живот. Но дотогава мисля да зарежа опитите си да следвам и да си поживея. Имам пари в банката — в днешно време държавата се грижи за земевладелците. Искам да изживея живота си добре, защото не знам всъщност колко време ми остава. Знаеш ли, задръж го.
Джон извадил куршума и го сложил в ръката на професора.
— Не знам защо, по дяволите, го разнасях навсякъде с мен през всичките тези години. Глупаво суеверие навярно. Вземи го, или пък го хвърли… както искаш. Аз ще отида в най-близкия магазин за дрехи и ще се облека според модата — омръзна ми този стар костюм. Човек трябва да живее в крак с времето, нали така? Е, ще тръгвам. Страшно се радвам, че се видяхме. Може пък да се срещнем скоро и да си поприказваме.
— Когато кажеш. Потърси ме пак в кабинета — там прекарвам най-много време.
— Сбогом, Артър.
— Сбогом, Джон.
Професорът дълго следил с поглед отдалечаващата се фигура и въздъхнал. Прибрал в джоба си сплескания куршум, когато изведнъж се сепнал и се втренчил в ръцете си, които стискали парчето метал.
Дланите му били здрави и силни, без нито следа от бръчка — ръце на млад и здрав мъж, а не ръце на старик.
— Това ли беше историята? Не беше никак страшна.
Тони най-после бе успял да поизтрезнее — поне до степен, за да му е възможно да говори.
— Да, но беше хубава — нежно го сгълча любимата му Нанси.
— Определено ми хареса — съгласи се Шон. — Ама вие нещо сякаш заспахте. Я се стегнете! Купонът тече-е-е-е!
След този вик Шон награби куп съчки и ги хвърли в полуугасналия огън. Сухите клонки запращяха и пламъците лумнаха весело с подновена сила, а Шон не преставаше да добавя нови и нови съчки. След това се строполи до приятелката си, изтощен от усилието, а Глен и Шерил се заливаха от смях. Мики и Евелин страстно се целуваха, забравили всичко около себе си. Робърт търкулна празното шише в тревата и се взря в огъня, чиито отблясъци играеха по лицето му и сякаш бяха предизвикали щастливата му усмивка.
$id = 5216
$source = Моята библиотека
Издание:
Бранимир Събев. Хоро от Гарвани
Редактор: Адриан Лазаровски
Графичен дизайн: Петър Маринов, www.marinov-design.com
Печат: Фабер — В.Търново
Формат 60/84 1/16
Печатни коли: 18,5
Издателство „Фабер“, 2008
Читать дальше