Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Оливър? Джон Оливър? Не може да бъде! Изпратете го незабавно при мен!

Един чистач намерил въпросния кандидат-студент и не след дълго го изправил пред развълнувания ректор.

— Джон? Ти ли си? — невярвайки на очите си, попитал професорът.

— Артър! — извикал радостно младежът и притиснал до себе си ректора Артър Бримстоун.

Двамата се разделили и старецът продължавал да гледа с почуда своя стар боен другар, с когото се сражавали рамо до рамо преди толкова години.

— Ти сигурно си внук… или правнук на истинския Джон, и сигурно носиш неговото име? — продължавал със съмненията си професора. — Но пък приличаш толкова много на него…

— Стига, Артър! Аз съм! — не криел усмивката си Оливър. — Забрави ли как лежахме залегнали един до друг в калта, около нас свиреха снаряди и куршуми, а ти псуваше всички държавници поред. Нима не помниш как си разменихме талисманите за късмет — ако единият умре, другият да занесе амулета на съпругата му…

— Наистина си ти! Да влезем в кабинета ми. Ще ми разправиш всичко.

Влезли в кабинета на професора и седнали един до друг на кожения диван — старият професор по математика и младият мъж, разделени от толкова време, а още приятели. С малко усилие Артър почерпил госта си с пура и му налял коняк с разтреперани ръце — ех, старост, старост… Налял и на себе си и също запалил.

— Не мога да повярвам, че се виждаме. Бях забравил за теб — къде отиде, какво стана с човека, с когото си прикривахме един друг гърбовете през войната — говорел старецът. — Но още ти пазя талисмана — виж!

И професорът станал, отворил едно чекмедже на бюрото и извадил сребърна верижка, на която се полюшвал странен пръстен — бяла и черна змия, захапали опашките си. На свой ред Джон бръкнал в пазвата си и измъкнал оттам златна верижка, на която висяло тигрово око, голямо колкото яйце от гълъб.

— И аз пазя твоя — рекъл Джон.

След като си разменили обратно амулетите, двамата се чукнали с коняка — „за доброто старо време“, отпили и ректорът нетърпеливо попитал:

— Разказвай! Какво си правил досега, защо все си се опитвал да станеш студент, а пък аз не съм разбрал за това…

— Спокойно, Арт, спокойно. Всичко ще ти разкажа. Едно по едно. Нали помниш, като се разделихме след войната? Никой от нас не знаеше къде отива и какво ще прави с живота си сега. Аз се отправих на юг, все на юг. Накрая се установих в Алабама, направих си ферма и там се установихме с Маргарет…

— Тя как е? — прекъсна го Артър.

Джон свел поглед.

— Почина при раждането на Джордж, втория ни син — глухо отвърна той. — Преди повече от шейсет години.

— Моите съболезнования. Не знаех…

— Няма нищо. Както и да е. Живяхме мирно и тихо, родиха ни се две момчета. Аз все ти пазех талисмана — така и забравихме да си ги разменим тогава… Предсмъртната заръка на Маргарет беше да не оставям синовете си неуки. Не успях да я изпълня…

Джон направил пауза и изгасил пурата си в пепелника. Отпил глътка коняк, облегнал се назад и продължил:

— Не успях. Бях беден, наблизо нямаше университети — къде ти, то началните училища бяха кът. А и трябваше да работим във фермата — тя ни хранеше. Успях да ги науча криво-ляво да пишат и смятат — колкото да отчитат реколтата, която сме събрали и толкова. Веднъж се изви буря, валеше силен дъжд, тичахме към хамбара да спасим каквото можем от посевите… — гласът на Оливър се задавил, но той продължил дрезгаво да разказва — … изведнъж проблесна мълния, раздвои се и порази момчетата ми. Превърна ги във въглени пред очите ми…

Джон Оливър спрял за момент, за да се успокои. Артър му предложил кърпичка. Джон махнал с ръка и продължил:

— Оуен беше на тринайсет, а Джордж на девет. Първо смъртта на майка им, а сега и това… Бях полудял. Нощем излизах и бродех из гората като призрак, а понякога се напивах и беснеех из къщата. После се успокоих, взех се в ръце и продължих с работата. Минаха няколко години, запознах се с едно момиче — казваше се Илейн. Роди ми син, когото изпратиха във Виетнам и повече не го видях. Тия проклети войни… Илейн се поболя от мъка по детето ни и не след дълго почина и тя.

Джон отпил от коняка.

— Тогава реших — ще правя, ще струвам, но ще продължа обучението си. Щях да завърша повърхностното си образование, да се изуча заради синовете си. Заради Маргарет… Тогава тази идея ме обсеби и не ме оставя и досега. Посещавах една гимназия известно време, издържах приравнителните изпити и вече имам завършено средно образование. Но така и не успях да се запиша за висше — вече съм пробвал над петдесет пъти…