Бранимир Събев - Хоро от гарвани

Веднъж, както всеки друг път, той преследвал необикновено голям вълк. Преследвал го с истинска омраза, защото старият Корн — неговото куче, загинало при схватка с вълка. Чарли неотклонно следвал кървавата диря, оставена от огромния вълк. Да, ирландският вълкодав не се дал без бой и ухапал жестоко по крака сивия звяр, преди да напусне света на живите. Лимбърман настигнал ранения вълк и вдигнал пушката си. Дръпнал спусъка и гърмежът отекнал в гората. Вълкът паднал и се претърколил в снега. Тогава мъжът се приближил с нож в ръка към мъртвия хищник.

Изведнъж вълкът отворил очи. Бързо извил врат и захапал Чарли за ръката. Ловецът изкрещял от гняв и болка и забил ножа си до дръжката в шията на звяра. Той потреперил и затворил очи — този път завинаги. Мъжът превързал ръката си и прибрал ножа. Не можел да одере кожата с една ръка, пък и вълчият кожух вече бил порядъчно повреден. Ето защо се запътил обратно към селото и стигнал до трупа на вярното си куче. Изкопал дупка и заровил вътре верния си другар, за да не го изядат горските обитатели. Постоял натъжен край последния дом на своя предан приятел, после въздъхнал тежко и се запътил към къщата си.

Прибрал се Чарли в дървената си къща и разгледал на светлината на свещта раната, подарена му за сбогом от гигантския сив звяр. „Ще зарасне, уверено си казал ловецът. И по-лоши рани съм имал“. Угасил лоената свещ и си легнал, без да знае, че раната е много по-сериозна, отколкото си мислел.

Дошъл януари — най-свирепият зимен месец. Чарлз постепенно разредил ходенето на лов, докато накрая съвсем спрял — нещо доста необичайно за него. Раната му зараснала, но се появили някои особени белези по тялото му. То се окосмило извънредно много. Налагало му се да се бръсне по два пъти на ден, но дори това не помагало и лицето му се покрило с твърди черни косми. Забелязал, че ноктите му се удължили и загрубели, а кучешките зъби станали двойно по-дълги от останалите. Страхът пуснал студени пипала в сърцето му. Най-накрая ловецът осъзнал какъв подарък му е завещал сивият вълк — Чарли бил заразен с ликантропия и постепенно се превръщал във върколак.

През деня обикновено спял, а нощем се преобразявал в огромен вълк и тръгвал да търси плячка. Често виел към луната, а хората в селото треперели от страх, щом чуели зова на планинския хищник. Силата му зависела от фазите на луната. Когато имало пълнолуние, бившият ловец на вълци усещал как кръвта буквално кипи в жилите му и се чувствал изпълнен с безгранична мощ. Обратно — когато имало новолуние, Лимбърман обикновено си стоял вкъщи, защото се чувствал слаб и болен.

Хората се чудели какво става с техния събрат — страшилището за вълците, ала не можели да дадат разумно обяснение какво прави той. Често минавали покрай къщата му и спирали с надеждата да го зърнат, но оставали разочаровани. Никой не знаел за превъплъщението му в слуга на злото.

Отначало Чарлз ловувал горски дивеч. Нерядко повеждал някоя вълча глутница в преследване на отделил се от стадото елен. Чифтосвал се с вълчиците и виел по луната. Сега се побратимил с тези, които преди преследвал така кръвожадно. Те станали негови приятели, неговото единствено семейство.

Постепенно той се опиянявал от мощта си и нападенията му станали все по-дръзки. Вече нападал стадата говеда на своите съселяни. Хората били отчаяни. Не знаели какво става с техния трапер, защо вече не ходи на лов… Накрая се допитали до Тъмния Дим — осемдесетгодишен индианец от племето на кайовите, който живеел почти в гората. Той дошъл на мястото на последния набег на вече огромната вълча глутница, която надхвърляла сто хищника. Старият индианец огледал внимателно следите и изведнъж се спрял. Повикал с пръст присъстващите скотовъдци, за да им покаже откритието си.

Те се приближили и навели глави към следата, която им сочел Тъмния Дим. Тя принадлежала на огромен вълк. Индианецът коленичил и поставил дланта си спокойно в дирята.

— Този проклет звяр трябва да е огромен като мечка! — изумено възкликнал кметът Джон Корбин.

— Този звяр — заявил кайовът, — не е от нашия свят. Това е зъл дух, приел вълчи облик. Веднъж, когато бях млад, преследвах сърна. Тогава мустангът ми спря изведнъж, започна да пръхти уплашено и да рие земята с крак. Погледнах нагоре и замръзнах. На билото на планината зърнах вълк, който ме гледаше с горящите си очи. Обърна се и слезе от другата страна. Беше голям горе-долу колкото коня ми.

— И таз добра! — уплашил се Корни Голдсмит. — Само това ни липсва — вълк, голям колкото кон! Не стига, че тази глутница е толкова многобройна и не се бои да напада оборите ни, а сега и това…