Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Вчера го нямаше… — промълвил мъжът. Вече не бил толкова сигурен в тезата си, че моторите не са разумни. Хванал кормилото внимателно, така че кабърчето да попадне между пръстите му и запалил двигателя.

Луизианецът потеглил към вкъщи, но душата му била изпълнена със съмнения. Пътят минавал през мост, прехвърлен над малка река. Мотоциклетът неумолимо си приближавал към моста.

Тогава изведнъж Дейл загубил контрол над мотора. Той се движел по свое собствено усмотрение, рязко увеличавайки скоростта. Мъжът бил обзет от паника. Опитал се да скочи в движение, но краката му сякаш били залепени за Кърс. Тогава машината се насочила напряко през шосето към парапета на моста. Морти се опитал да завие — напразно. Чопърът разбил перилата, а ездачът му излетял право в дълбините на реката. Там се опитал отчаяно да се задържи на повърхността, но не можел да плува и се удавил.

Моторът бил открит чак след няколко часа, а спасителен екип извадил тялото от водата едва привечер. Оттогава Кърс бил захвърлен да ръждясва на местното автомобилно гробище, но хората не забравили за прокълнатия мотор и досега си припомнят загадъчната история, свързана с него и със загиналите му притежатели.

Крис отпи голяма глътка от бирата, за да освежи умореното си гърло. От бара излезе порядъчно пийнал мъж и се заклатушка към близките дървета.

— Е, хареса ли ви приказчицата?

— Не е лоша — съгласи се Джими.

— Не е лоша ли? — стъписа се Рийс. — Ако беше разказвал още малко, нямаше да се кача на мотор до края на живота си! Мамка му! Успя да ме стреснеш, няма що. Хайде да се чупим оттука.

Рийс се метна на „Харли-Дейвидсън“-а си, запали го и отпраши с рев към града, последван от Джими.

Крис постоя още малко, замислен и мълчалив. Вече се зазоряваше. Той допи бирата си, смачка празната кутия и я захвърли. После се качи на мотоциклета и подкара бързо, за да догони другарите си.

Слънцето клонеше към залез, багрейки облаците в червено и златно. Бледата луна вече бе увиснала над Клатърбък — малко градче в щата Охайо. Мракът се надигаше от изток като зъл дух, сякаш искаше да обсеби жителите на града и да поквари сърцата им.

Джейк излезе на верандата и приседна тежко в люлеещия се стол. Запали цигара и зачака своя приятел Мат. Погледна съсухрената си ръка, която не спираше да трепери, и въздъхна тежко. Наесен навършваше седемдесет и четири. Животът бе отлетял като лист, подет от студения неумолим вятър на времето. Жена му почина преди три години и той остана напълно сам. Двамата му сина живееха в Ню Йорк и понякога се отбиваха на гости при стария си баща. Внуците му идваха по-често — почти всеки месец. Алън, Ерик и Джоана се изтърсваха без предупреждение за по няколко часа, колкото да съобщят новите вести и да окуражат своя дядо. „Все пак не е зле, мислеше си Джейк. Някои мои връстници не виждат родствениците си с години.“

Мат се зададе по прашното шосе, накривил сламена шапка на главата си.

— Жив ли си, дъртако! — провикна се жизнерадостно той.

— Да, колкото и да не ти харесва — не му остана длъжен Джейк и му направи знак да седне до него.

Гостът се отпусна в другото кресло и въздъхна.

— Остаряхме, а?

— Какви ги приказваш! — намусено отвърна Джейк. — По-млад си от мен с цели седем години. А аз вече възприемам всеки ден като подарък. Всеки ден живот.

— Не бъди толкова черноглед, де. Я се стегни и кажи новините. Как са децата, какво правят внуците… Да не би да се очертава да станеш скоро прадядо?

— Засега няма такава вероятност.

— Хайде де, кажи нещо ново!

— Ново, казваш… Как бихме могли да говорим за новото, без да хвърлим поглед към старото? Как да говорим за бъдещето, без да познаваме миналото? Затова днес ще ти разкажа една стара история. История, която ми я е разказвал моят баща.

— Трябва да е било доста отдавна.

— Така е. Знаеш ли дървената къща, която се намира на в другия край на града? Досами табелата?

— Онази гнила съборетина, дето е почерняла от пожар?

— Същата. Ти едва ли си чувал историята, която ще ти разкажа, защото не си родом оттук… Но преди около стотина години там е живял един мъж. Сам.

— Да не е… как беше… Чарлз Лимбърман?

— Същият — кимна Джейк. Дръпна от цигарата си и добави тихо: — Чарли Върколака.

По онова време тате е бил още хлапе на около девет-десет години. Въпросният Чарли бил кореняк. Всичките му роднини били от тоя край, а най-старите са се заселили тук още отпреди Войната за независимост. Та да се върнем на него. Голям ловец е бил тоя Чарли — ловувал всякакъв дивеч: птици, бобри, зайци, елени, мечки… Но най-често ходел на лов за вълци. Любимото му време от годината било зимата, когато хищниците слизали от планината почти до града, за да търсят храна. Нямало ден, в който да не излезе на лов, нарамил уинчестъра и придружен от вярното си куче — ирландски вълкодав. Къщата му била пълна с вълчи кожи — по стените, по пода, пред камината… Хората от селото много го уважавали, защото стадата им давали много жертви на вълците и Чарли се ползвал с добро име сред всички.