Линси Сандс - Максимална защита

— Великолепна ли каза? Мили боже! — Бабинка беше във възторг. — Това, да знаеш, е невероятна похвала от нея.

— Да, и освен това каза, че смаляващите презервативи били „дяволско изобретение“ , но най-вече ставали за мъчение на вражески агенти. Не каза нищо конкретно за проследяващите тампони… но пък много ме разпитва за тях.

— Значи ги е харесала — отбеляза доволно Бабинка. Разсеяно погали малкия йоркширски териер, настанил се в скута й.

Джейн само сви рамене и усети как я обхваща умора. Единственото й желание бе да хапне нещо леко с баба си и да погледа някой филм. Утре щеше да продължи да мисли за блокиращото устройство на МРЧ.

— А ти какво прави днес?

— Ами… още съм жива. Но да не забравяме, че има и утре.

— Именно — съгласи се мило Джейн. — Отивам да си сложа нещо по-удобно, а след това ще приготвя вечерята. — Най-добрият начин да се пребори с депресията на баба си бе, като я пренебрегва напълно.

— Джил е направила много хубава лазаня и салата. Каза, че ги оставя в хладилника. Лазанята трябва да се попече петнайсетина минути във фурната на средна температура.

— Джил е истинско съкровище — въздъхна Джейн. — Ей сега се връщам.

Остави баба си да гледа „Съдия Джуди“ и се упъти към банята. Щом влезе и затвори вратата, усети, че все още стиска куфарчето. Вдигна очи към тавана. Остави ненужното куфарче на полицата до мивката и започна да вади всички вече непотребни предмети, натъпкани в джобовете — малка отвертка, остатък от молив, химикалка, хартиена кърпичка, найлоново пликче, смачкано на топка, след като си бе изяла обяда. Червилото на Липшиц бе последното, което напипа в джоба. Намръщено изгледа сребърната гилза, отвори куфарчето и пусна прототипа вътре. В понеделник трябваше на всяка цена да го върне.

След като изпразни джобовете си, Джейн бързо се съблече, издърпа ластика от косата си и пусна душа. Нагласи водата и се пъхна под топлата струя с въздишка. Остави водата да я облива няколко минути. След това се пресегна за шампоана и сапуна.

Десет минути по-късно спря водата и издърпа две хавлиени кърпи от рафта. Уви първата като тюрбан около главата си, а с втората бързо се избърса. Едва когато излезе от душ-кабината, се сети, че не си е взела дреха, за да се преоблече.

Уви се с кърпата, с която се бе избърсала, грабна подхвърлените на топка мръсни дрехи и направи крачка към вратата. Само че сакото й закачи един ъгъл от отвореното куфарче и то се стовари с трясък на пода. Съдържанието му се пръсна по мраморния под на банята. Джейн остана отчаяно загледана в кашата, която бе сътворила, а един от проследяващите тампони се търкулна в краката й. Изглежда, сребърната кутия, в която ги бе подредила, се бе отворила при падането. Вътре бяха останали само два, другите лежаха пръснати по пода.

Джейн се наведе и понечи да ги събере, но почти в същия момент се отказа. Беше гола, ставаше й студено и бе гладна. Безпорядъкът можеше и да почака.

Излезе от задимената баня, пъхна се бързо в стаята си и пусна хавлиената кърпа на пода. Издърпа долнището на един анцуг и някакъв памучен пуловер, а след това си обу бикини.

— Джейн?

— Идвам, бабо! — провикна се тя. Навлече пуловера през глава, оправи го и бързо прекоси антрето към хола. — Какво има?

— Ръфчо трябва да излезе, скъпа.

Джейн погледна кучето с досада. Животното скимтеше и се въртеше в скута на баба: сигурен сигнал, че трябва да се изпишка.

— Направо не знам какво му става на това глупаво добиче — нареждаше Бабинка. — Джил я изведе да си свърши работата само преди час. Дано да не е някоя инфекция на пикочния мехур.

— Сигурна съм, че й няма нищо, бабо — отвърна Джейн. Въздъхна. Честно казано, подозираше, че на малкото кученце изобщо не му се излизаше. Противният звяр се държеше така само за да я дразни. Ръфчо бе винаги готова да приложи номер от рода на „трябва на всяка цена да изляза, при това веднага“ , винаги когато Джейн беше под душа или се заемеше с нещо особено важно. Изродчето може и да изглеждаше прелестно с дългата чак до земята бяла козина и розовото носле, но Джейн си знаеше, че миловидният й вид бе отлично прикритие за злобния характер.

Разбира се, не можеше да каже и дума по този въпрос пред баба си. Възрастната жена обожаваше „моето мъничко Ръфче“ . За нея кучето бе истински ангел. Поне пред нея, в повечето случаи, се държеше прилично. Ръфи пазеше номерата си за разходките с Джил или Джейн.

— Миличкото ми то — гукаше баба, докато кучето продължаваше да скимти все по-жално. Обърна умоляващ поглед към Джейн.