Лора Лазар - Веселото гробище

- Корнелия - извика Мазачо към жена си, - кой е изтървал огледалото насред кръчмата?

Жена му излезе иззад плота и се приближи до него:

- Няма такова огледало вкъщи - озадачи се тя.

- Снощи чистихте ли с Валерия тук?

- Тя остана да довърши. Да я повикам ли?

- За какво? - обади се Валерия откъм кухнята.

- Ели, ела бързо! - нареди баща й.

Дъщеря им дойде при тях, погледна огледалото и каза:

- Счупеното огледало носи нещастие... Две, четири, шест, седем...

- Какво броиш?

- На колкото парчета е строшено огледалото, толкова години ще имаш нещастна любов - промълви момичето и въздъхна.

- Стига глупости! - скара се Мазачо. - Снощи огледалото беше ли тук?

- Не. Нали почистих всичко.

- Тогава?

В този момент чуха камбаната на параклиса. Тримата се спогледаха, а Валерия се притисна към баща си.

Максим Балабана бе задъхан, когато се спря под Дивачката. Така наричаха разклонената трънкосливка в началото на селото откъм Еленица. Плодовете бяха дребни и горчиви и дори птиците не посягаха към тях.

Той седна под храста и се облегна на раницата си. Пушката остави до дясната си ръка. Уморен беше от дългия ден, докато надзираваше работата на секачите в местността Градница. Работеше като горски служител, но не толкова заради пенсията, а за да пази землището на село Кралево от незаконна сеч и бракониери.

Максим Балабана бе едър мъж, който можеше да съперничи по сила на Вампора, но за разлика от кмета имаше спокоен характер. Някога русолявите му коси бяха загубили цвета си, очите му бяха сиви с пъстри точици. Лицето му имаше червендалест цвят, заради който Коко Хлопката го подкачаше от време на време:

- Да не си от Дружеството на анонимните алкохолици?

- Битов алкохолик съм - отвръщаше спокойно горският. - Също като теб.

- Ама на мен не ми личи! - Коко сочеше към мургавото си лице, върху което никога не избиваше червенина.

- Така е, защото нямаш срам - не му оставаше дължен Максим Балабана.

Горският притвори очи и се отпусна назад. Тогава чу тревожното чуруликане на червеношийката около него. Вдигна поглед нагоре и я видя да кръжи неспокойно над него. Не издържа и се изправи. Заобиколи Дивачката и откри гнездото на птичето, изградено от мъх, малки коренчета и листа. В него имаше три розови яйца с кафеникави точици по тях и едно малко по-едро от останалите. Горският го разпозна - кукувицата бе сложила свое яйце в гнездото на червеношийката. Някъде наоколо трябваше да се намира избутаното от натрапницата яйце на малкото птиче.

Тъкмо да го потърси, когато чу звъна на селската камбана. Забрави за тревогите на червеношийката и с бързи стъпки тръгна към параклиса.

Велизар Вампора не бързеше да съобщи новината. Беше обърнал гръб на хората и машинално дърпаше въжето на камбаната. Спомените го връхлитаха като поредица от лавини, които го затрупваха и му пречеха да диша. Поемаше дълбоко дъх и тъкмо да го изпусне, се задаваше следващата лавина. Ако си отиде твой набор, скоро идва и твоят ред, помисли Вампора. Той не можеше да жали за всичките си съученици. Но сега... Приятелството им бе от пелени, почти цял живот изкараха заедно, а колко тайни имаха само двамата. А сега... Някак изведнъж стана нещастието. То май винаги така става.

Вампора въздъхна още веднъж и се обърна към съселяните си. Огледа ги - почти от всеки дом беше дошъл по някой човек.

- Вампоре, казвай кой е! - не издържа Максим Балабана и пристъпи към кмета.

- Хубав човек - прошепна Вампора. - Наш човек, Балабане... - обърна се той към горския и отново пое дъх.

Максим Балабана се озърна и отново попита:

- Димо Вълкобореца ли? Бончо Гладиатора? Коко Хлопката? Щурата Стела?

- Аз съм тук бе, не ме ли виждаш? - сопна му се Щурата Стела.

- Жива и здрава да си, Стеле! - направи опит да се усмихне Балабана, но устата му само се разкриви на една страна.

- Кой е? - извика отдалеч Глухата Марина, която с олюляваща се походка се приближаваше към хората, следвана от Бончо Гладиатора.

Щурата Стела се спусна към майка си и я прегърна.

- Отиде си от този свят Константин Криндов... - високо изговори Вампора.

Някой ахна, Щурата Стела изпищя и побягна, а останалите се прекръстиха.

- Бог да го прости! - на висок глас каза Глухата Марина и отпи от бутилката с вино, която прегръщаше до този момент.

Всички тихо повториха след нея.

- Какво? Коко? - реагира едва сега Балабана. - Какви ги приказваш?

- Обадиха ми се - продължи кметът. - Катастрофирал е в града. Блъснал се е в един стълб... Едва са го извадили.