Лора Лазар - Веселото гробище

Кметът зави в първата пресечка и видя, че старата лада е спряла, но с включен двигател. От нея излезе дребен мъж, който минаваше петдесетте, главата му бе обръсната, а облеклото му градско - тениска и дънки. Мъжът се огледа, опита се да надникне над стобора на Ружината къща, после извади някакъв лист и внимателно го разгледа. Вампора му махна с ръка, но мъжът се направи, че не го вижда. Хвърли листа в купето и отново потегли.

Пришълецът търсеше нещо, а никого не попита къде да го намери. Не беше циганин, значи беше иманяр, заключи Вампов. Откакто преди години откриха Кралевското златно съкровище, тук често се навъртаха иманяри. При тях прилагаха същата процедура, както при циганите. На златотърсачите дори обръщаха хастарите на дрехите и багажа, за да не укрият някоя римска монета. И този нямаше да го огреят богатствата на Кралевското землище.

Вампора продължи подир чуждия автомобил. Дори леко разхлаби вратовръзката си, а потта избиваше по бялата му риза с къс ръкав. Когато задъхан изкачи баира, той видя, че пришълецът е спрял пред Прокълнатата къща. Имотът отдавна беше запустял, откакто... Дворът бе обраснал с лещак, къщата - едноетажна постройка - се губеше сред храсталаците, които препречваха пътя към входа й. Прозорецът откъм улицата бе строшен от вятър и бури. Нима Прокълнатата къща има нов собственик? Но от кого я е купил? Доколкото той знаеше, имотът бе ничий, откакто...

В този момент телефонът на кмета звънна. Той го вдигна и това, което чу, го накара да се обърне кръгом и да тръгне към параклиса, за да бие камбаната.

Но тя прозвънтя няколко пъти задъхано, сякаш някой събираше гладни новобранци в столовата. Кой бе научил новината преди него? И кой си позволяваше да бие камбаната без неговото разрешение? И не по установения ред?

Аленото петно се появи неочаквано в горния десен ъгъл на платното. Нахлу през западния прозорец, огря в тъмнооранжево завесите, а когато стигна до статива, вече бе обагрено в тъмночервено. Застана точно над рогата на Краля, както в селото наричаха козела на Коко Хлопката.

От няколко дни Адриан Русев, по прякор Мазачо, рисуваше селския пръч. Онзи ден видя козела, който се катереше по скалите близо до Водопада, сподирян от няколко млади кози. Откъм ниското селският овчар Димо Вълкобореца напразно размахваше гегата из въздуха и крещеше:

- Момици ми се ядат! Само слез и ще ти ги откъсна! Ще ги панирам и ще ги изям! Ако ще Коко Хлопката да ме застреля! Ако ще всички кози да врещят от мъка по теб!

Краля се спря едва на върха, вдигна глава към небето и остана за миг, вторачен в слънцето. Тръсна брадата си няколко пъти, откъсна няколко листа от близката леска и после царствено тръгна надолу към стадото. Адриан искаше да нарисува точно този момент, когато козелът гледаше към висините, а около него се въртяха разноцветни светлини, образувани от пръските на падащата вода. Рогата на Краля изглеждаха позлатени от слънчевите лъчи.

Адриан посегна към бурканчето със златен варак, но не го откри на мястото му. Приближи се към етажерката с боите, но точно този буркан липсваше. На кого му е притрябвало златото?

Мазачо беше кръчмар, бояджия и художник. Издържаше се от първите два занаята, а рисуването му хората от селото определяха като странна прищявка. Той си знаеше, че единствено това иска да прави - да рисува. Не беше учил, но от малък си драскаше по тетрадките различни образи. Отдаваше му се да прерисува от снимки - можеше да започне от окото на човека и да го докара до сериозна прилика. От три години започна да рисува пейзажи с маслени бои. Един писател, който прекара доста време в Кралево преди години, нарече картините му наивистични. Имало такъв стил в изкуството - наивизъм. Адриан Русев се изненада, че туристите, които се отбиваха в селото, понякога купуваха от закачените в кръчмата творби. А и той ги даваше евтино - на цената на две бутилки гроздова, но по кръчмарския ценоразпис.

Коко Хлопката на шега го нарече Мазача. После Бончо Гладиатора прочете, че има италиански художник Мазачо и на Адриан му лепнаха това име. Никой не можеше да се сърди на прякора, който му дават местните зевзеци. Ако протестираше, само щеше да си навлече нови закачки по свой адрес. Дори нарече кръчмата си „При Мазачо“.

Кръчмарят стана и излезе от приземната стаичка, която наричаше свое ателие. Прекоси двора и влезе през задния вход в кръчмата. Жена му Корнелия готвеше вечеря за семейството. Всичко изглеждаше наред и той отвори широко вратата откъм улицата. Върна се назад и едва тогава го видя. На земята имаше кръгло огледало, строшено на няколко парчета. Приличаше на стъклено цвете, сякаш някой го е счупил точно през средата.