Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Чукна чашката на Вилчур и гаврътна своята.

— Искаш ли ти, маестро, да разбереш как изглежда в действителност една издокарана мадама, можеш да я издебнеш в банята през ключалката. Ще установиш, да речем, че е с увиснал бюст и пак нищо няма да знаеш. Защото дори и да е сама и да е свалила скафандъра, който винаги е намъквала заради тебе, има отдолу друг, който не сваля никога и който и за самата нея е непроницаем. Така ли е? Естествено има моменти, когато можеш да надзърнеш през ръкава или зад яката на някого. Катастрофални моменти. Скафандърът цъфва, пука се, появяват се цепнатини и пролуки. Ето… ето ти например твойта ситуация сега, вожде! Нещо тежко те е смляло.

Той се наведе над масата и впери във Вилчур сините си кървясали очи.

— Така ли е? — попита настойчиво.

— Да — кимна професорът.

— Разбира се! — извика гневно Обеджински. — Разбира се! Човек като мене, жаден за спокойствие, крачка не може да направи, без да се сблъска с човешката глупост! Защото в дъното на всяка трагедия е глупостта!… Та какво? Балон или пиедестал?… Банкрутира, изхвърлиха те от някое министерско кресло или разочарование? А?… Жена?… Изневери ти?…

Вилчур наведе глава и отвърна глухо:

— Напусна ме…

Очите на Обеджински блеснаха яростно.

— Голяма работа! — кресна той. — И какво от това?

— Какво от това ли? — Вилчур грабна ръката му. — Какво от това?… Това беше всичко за мене. Всичко!

В гласа му сигурно е имало нещо по-убедително от какъвто и да е довод, понеже Обеджински веднага се укроти, сви се и млъкна. Едва след няколко минути заговори тихо, сякаш се оплакваше:

— Животът е подъл, а аз съм без късмет. Отвращават ме всякакви чувства, затова и съдбата вечно подхвърля на пътя ми разни жертви на чувствата. Дявол да го вземе… Не подлежи на съмнение, че това е нещо относително. Един и от боздуган няма да падне, друг ще се подхлъзне на вишнева костилка и ще си строши главата. Няма никакво мерило, никакъв критерий. Пий, братко. Водката е хубаво нещо. Sapristi [7] Пусто да остане! (фр.). Б.пр. !

Напълни чашите.

— Пий — повтори и тикна чашата в ръцете на Вилчур. — Хей, Дрожджик, носѝ следващата!

Кръчмарят се измъкна от леговището си в нишата и донесе бутилката, след което изгаси лампата. Вече не беше нужна. От мръсния двор през прозореца надничаше облачен и дъждовен ден. Компанията в ъгъла остави хъркащия си другар и се изсипа на улицата.

Обеджински се подпря на лакти и пиянски умислен, рече:

— Така е то с жените… Една се впие в тебе, та всичките ти сокове изсмуче, друга ти свие каквото имаш, трета те мами на всяка крачка, а има и такива, дето те повличат в сивотата, в ежедневното мочурище. Пране, чистене, пелени и тем подобни. Върви, че живей… Но не е така, всичко си зависи от мъжа. Той какъв е. Един успява да се измъкне на сухо, друг като простреляна котка се завърти, запищи и умре, а такива като тебе, амиго… Твърд ми се виждаш. Като голямо дърво. Ако ти обелят кората, нова ще порасне, ако ти отрежат клоните, нови ще покарат. Ама май са те изтръгнали от земята с все корените… Захвърлен в пустиня…

Вилчур се наведе към него и изфъфли:

— С корените… точно така…

— Виждаш ли. И силата не помага, няма ли опора. Почвата се е размекнала, размила се е, престанала е да съществува. Още Архимед е казал… Какво беше казал… Впрочем яли го вълци… Аха… За какво говорех? За корените! И най-силните корени пукната пара не струват, няма ли за какво да се заловят. Ох!… Кучешка радост… това е животът…

Езикът му се преплиташе все повече. Най-сетне клюмна, подпря се на стената и заспа.

В проблясъците на съзнание Вилчур мислено си повтаряше:

— Като дърво, изтръгнато с корените… Като дърво, изтръгнато с корените…

Не беше май спал дълго, събуди го безцеремонно разтърсване, с мъка отвори очи и се олюля. Алкохолът не беше успял да се изпари. На масата пак имаше водка, а освен нощния му другар седяха още трима непознати. Професор Вилчур едва осъзна къде се намира и споменът за Беата го жегна изведнъж болезнено. Скочи и се втурна към вратата, събаряше столовете по пътя си.

— Хей, господинчо! — извика след него кръчмарят.

— Какво?

— Няма ли да благоволиш да платиш? Сметката е четирийсет и шест злоти.

Вилчур машинално извади портфейла от джоба си и подаде една банкнота.

— Ама че мангизи! Фююю! — подсвирна тихо един от компанията.

— Затвори си плювалника — изръмжа друг.

— Дрожджик! — викна третият. — Я не се прави на балама! Върни на човека рестото, бе! Виж го ти!