Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Кръчмарят го погледна с омраза, отброи пари и ги подаде на Вилчур.

— А ти, нахалнико — изръмжа, — си глей твойта работа.

Вилчур не им обърна ни най-малко внимание и излезе навън. Валеше гъст, мокър сняг, но улицата и тротоарите бяха черни, защото се топеше веднага. По платното пъплеха каруци, натоварени с въглища.

— Напусна ме… напусна… — повтаряше си Вилчур. Вървеше без посока, залитайки… — Като дърво, изтръгнато с корените…

— Към Грохув ли сте, уважаеми господине? — чу наблизо глас. — По-добре ще е да се заобиколи Равска. Калта е по-малко.

Позна един от компанията.

— Все ми е едно — махна с ръка.

— Чудесно. На път ми е. Да вървим заедно. Все си е по-весело. Някаква мъка имате, а?

Вилчур не отговори.

— Така е, хора сме. Мене ако питате, на мъката цярът е един: да я удавиш пущината с водка. Ясно, не в дупка като на Дрожджик, той е ментърджия, дето дава на клиентите си не салам, а отрова. Ей тука, наблизичко, на улица Равска, има една порядъчна кръчма като за хора. Човек може и да се позабавлява, келнерки обслужват. А цената е същата.

Продължиха пътя мълчаливо. Човекът, доста по-нисък и по-слаб от Вилчур, го хвана под ръка и от време на време вдигаше глава, за да го погледне изпод козирката на каскета си. Минаха няколко преки и той го дръпна настрана.

— Я да влезем, а?… Най-добре е да удави човек мъката. Тука е. Ще обърнем по една.

— Добре — съгласи се Вилчур и влязоха в кръчмата.

Първата глътка водка не му донесе облекчение. Напротив, замъгленото съзнание сякаш се проясни, следващите обаче си изиграха ролята.

В съседната стая дрезгаво свиреше музикален шкаф. Запалиха лампите. След малко към тях се присъединиха още двамина мъже, на вид работници. Приседна и една дебела, силно гримирана келнерка. Пиеха вече третата бутилка, когато изведнъж откъм страничната стаичка се разнесе висок женски смях.

Професор Вилчур скочи на крака. Кръвта нахлу в главата му, за миг остана като закован. Бе готов да се закълне, че е чул гласа на Беата. Рязко отстрани мъжа, който препречваше пътя му, и с един скок се оказа до вратата.

Две газови лампи ясно осветяваха малката стая. Край масата седяха шкембест, як човек и някакво луничаво момиче със зелена шапка.

Бавно се върна, стовари се на стола и избухна в ридание.

— Налей му още — прошепна човекът с каскета, — здрава глава има.

Разтърси Вилчур за рамото.

— Пий, братко! Другото е вятър!

Когато в единайсет затваряха кръчмата, компанията трябваше да подкрепя Вилчур, защото не можеше да върви сам. Залиташе и с едрото си тяло ги понасяше ту на едната, ту на другата страна. Здравата се задъхаха от усилието. За щастие не вървяха дълго. Зад ъгъла в тъмната, пуста уличка ги чакаше файтон с вдигнат гюрук. Натовариха мълчаливо Вилчур вътре и се наместиха до него. Файтонджията шибна коня.

След няколко минути къщите оредяха. От двете страни между оградите тук-таме проблясваха светлините на газени лампи. Най-сетне и те изчезнаха. Сега в ноздрите ги удари вонята на градските сметища. Файтонът сви встрани, утихна тропотът на конските копита. По мекия черен път те не се чуваха. Стигнаха до една яма, изкопана в глината.

— Стой, най-добре тука — обади се тих глас.

Ослушаха се. Някъде далече еднообразно бучеше градът. Тук цареше пълна тишина.

— Смъквай го — разнесе се кратка команда.

Три чифта ръце сграбчиха безчувственото тяло. След малко съдържанието на джобовете му бе извадено. Лесно свалиха балтона, сакото и жилетката. Изведнъж навярно от студа Вилчур се опомни и извика:

— Какво става, какво правите?…

Същевременно се мъчеше да се надигне. Но точно когато се изправяше на крака, силно го удариха отзад в главата. Без звук да издаде, се строполи като пън. Падайки, се изтърколи до голямата яма, в която изхвърляха сметта, и по стръмната й стена се свлече на дъното.

— Майната му! — изруга единият. — Не можа ли да го задържиш?!

— Що ми е?

— Глупав пикльо! Що?! Слизай сега след него за обущата и панталона му.

— Сам слез, щом си толкоз хитър.

— Кво рече?! — приближи се застрашително до него първият.

Вървеше към сбиване, ако не беше се обадил флегматично файтонджията, който досега си пушеше мълчаливо.

— Хайде, качвайте се и да тръгваме. Да ни сбарат ли искате?…

Мъжете се опомниха и скочиха във файтона. Конят веднага тръгна. Преди да излязат на главното шосе, спряха, файтонджията извади изпод капрата един стар чувал и старателно избърса колелата от мръсотиите, залепнали по тях, после се качи, изцъка на крантата и след малко по полето се възцари тишина.