Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Но в този момент успях да се овладея. „Разчупих последната си обвивка, помислих си, и може би съм се пречистил. Изобщо не бях извисен, затова се самоанализирах. Размеквах се и ми бе изпратено изпитание. Сърцето ми бе преизпълнено с низши чувства. Но аз ще положа своя мъртъв приятел в неговото величие и няма да го оплаквам. Просто той щеше да пребъде. И пясъкът ще ми изглежда по-богат, понеже често го бях виждал да се усмихва сред широтата на тази пустиня. И към усмивката на всички хора за мен ще се добави необикновената му усмивка. Тази необикновена усмивка ще обогати всички усмивки. Аз ще виждам у човека първоначалната несъвършена форма, която никой каменоделец не е успял да изтръгне от своя необработен каменен блок, но чрез този необработен каменен блок по-добре ще опозная човешкото лице, понеже ще съм гледал един човек право в очите.

Отново се спускам от планината: не се страхувайте — народе мой, аз свързах нишката. Беше лошо, че имах потребност от един човек. Ръката, която ме изцери и възвърна целостта ми, се стопи, но шевът остана. Спускам се от планината и срещам агнета и овце. Милвам ги. Аз съм сам на света пред Бога, ала милвайки тези агънца, които отприщват изворите на сърцето — не това агне, а чрез него човешката беззащитност, — пак се връщам при вас.“

Колкото до другия, аз го положих и той никога по-добре не е царувал. Положих го в смъртта. И всяка година издигат шатра в пустинята, докато народът ми се моли. Войските ми натежават върху оръжията си, пушките са заредени, конници обикалят като полицаи в пустинята и отсичат главата на оня, който дръзва да се появи в местността. И крача сам. И повдигам платнището на шатрата, влизам и сядам. И мълчание обгръща света.

И сега, когато ме мъчи тъпата болка в бъбреците, която лекарите ми не знаят как да лекуват, сега, когато съм като дърво в гората под брадвата на дърваря и Бог скоро ще ме повали на свой ред като порутена кула, сега, когато не се събуждам вече с отпочинали мускули и въздушен полет на мисълта, както на двадесет години, намерих утеха в това да не страдам от тези предвестници, разпръснати из моето тяло, и да не се поддавам на болките, които са затворени в мен, лични и незначителни, и историците на империята едва ли ще им отделят и три реда в хрониките си, понеже е без значение дали зъбът ми се клати и ще го извадят, и би било жалко от моя страна да очаквам и най-малкото съчувствие. Напротив, гняв ме обзема, щом си помисля за тях. Тези пропуквания на кората са от съсъда, не от съдържанието. Разказват ми, че когато бил поразен от парализа и едната му страна изстинала и се вдървила, а той влачел със себе си този вече неспособен да се усмихва сиамски близнак, моят съсед от изток не само не изгубил нищо от достойнството си, но и успешно усвоил този труден урок. И на поздравяващите го за силата на духа отговарял презрително, че са сгрешили по отношение на личността му и по-добре да запазят подобен род почитания за градските дюкянджии. Понеже владетел, който не владее първо собственото си тяло, е просто жалък узурпатор. При мен не става дума за упадък, а за чудесна радост да се почувствувам днес малко по-освободен!

Ах, човешка старост! Несъмнено не виждам нищо познато по другия склон на планината ми. Сърцето ми е препълнено с моя мъртъв приятел. И с пресушени от траур очи внимателно се взирам в селата, в очакване като прилива да бъда притеглен обратно от любовта.

Отново наблюдавах този град, който просветваше в здрача. Бели очертания, понякога със синкав оттенък, с гроздовете светлини, осветяващи едно по едно жилищата отвътре. И разположението на улиците му. И начеващото му мълчание, защото го обхващаше мълчанието, което лъха от подводните скали. И както съзерцавах рисунъка на улиците и площадите и тук и там тези храмове, подобни на хранилища за духа, заобиколени с тъмната наметка на хълма, яви ми се образът на изсъхнало растение с прерязани корени въпреки пълнежа му от плът. Яви ми се образът на празните хранилища. Там вече нямаше едно живо същество, у което всяка част откликва на другата, нямаше вече едно сърце, свързващо кръвта, за да я доведе до цялата субстанция, нямаше вече една-единствена плът, способна да се весели заедно на празници, способна да сътвори една-единствена песен. Имаше само паразити, настанили се в чуждите черупки, всеки зает със своя собствен затвор, без да влага усилия в някакво общо дело. Вече нямаше град, а обвивка на град, натъпкана с мъртъвци, които си мислеха, че живеят. Казвах си: „Ето дърво, което скоро ще изсъхне. Ето плод, който скоро ще изгние. Ето труп на костенурка под корубата й.“ Откри ми се, че градът трябва отново да се изпълни със сокове. Трябва отново да се прикрепят към подхранващото стебло всички негови клонки. Трябва да се напълнят хранилищата и водоемите с техните запаси мълчание. И трябваше това да бъда аз — кой иначе щеше да обича хората?