Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Не става дума за това, че презирах достолепието му. Нито висящите градини в столицата му. Нито благоуханията на търговците му. Нито фините накити на златарите му. Нито големите му бентове за водите. Нискостоящият човек открива презрението, тъй като неговата истина изключва другите. Но ние, които знаем, че истините съществуват съвместно, не мислехме, че се принизяваме, като признаваме истината на другия, макар тя да беше грешка за нас. Ябълката, доколкото зная, не презира лозата, нито палмата презира кедъра. Но всеки укрепва покрай най-силния и се пази да не преплитат корените си. И съхранява своята форма и същина, където е скрито неоценимо богатство, то трябва да се спаси от израждане.

— Истинската замяна — ми казваше той — е ковчежето с благоухания, или зърното, или този подарък от жълт кедър, който изпълва дома ти с аромата на моя дом. Или бойният ми вик, стигнал от планините ми до тебе. Или може би някой пратеник, ако дълго е бил възпитаван, формиран и закаляван, който те отхвърля и едновременно те приема. Понеже той те отхвърля в низшите ти етажи. Ала отново те открива там, където човек бива почитан, като се издигнеш над ненавистта му. Единственото уважение, което има цена, е уважението от неприятел. А уважението на приятелите струва само ако те надмогнат признателността, благодарностите си и всички низши чувства. Умреш ли за приятеля си, аз ти забранявам да се разнежваш…

Така че бих излъгал, ако кажех, че в негово лице имам приятел. При все това ние се срещахме с дълбока радост, ала точно тук думите излизат от употреба поради човешката недодяланост. Радостта не беше за него, а за Бога. Той беше един път към Бога. Срещите ни бяха като камък, поддържащ свод. И ние нямахме какво да си кажем.

Да ми прости Бог, че плаках, когато умря.

Добре познавах несъвършенството на моята нищета. „Щом плача, казвах си, значи още не съм достатъчно чист.“ И си представях как, връщайки се нощем от някоя област, той би посрещнал новината за смъртта ми. Би съзерцавал това голямо преобръщане на света със същия поглед, както и здрача. Или както давещият се, когато светът се променя под спящото огледало на водите. „Господи, би заговорил той на своя Бог, настава нощ и настава ден според твоята воля. Ала какво е изгубено от този свързан сноп, от тази отминала епоха? Аз живях.“ И ето че той би ме обгърнал в неизразимото си мълчание. Но аз още не бях достатъчно чист и преизпълнен с вкуса на вечността. И като жените изпитвах онази повърхностна меланхолия, когато под вечерния вятър вехнеха розите от живите ми градини. Защото аз самият вехна в розите си. И усещам как умирам в тях.

През дългия си живот бях погребал капитаните си, бях свалил министрите си, бях изгубил жените си. Сто мои образа бях оставил зад гърба си като захвърлени змийски кожи. Но все пак, както се връща слънцето, което е мярка и махало на деня, или лятото, което отмерва люшкането на годината, от среща на среща, от спогодба до нова спогодба, моите воини издигаха празната шатра сред пустинята. И ние влизахме в нея. Така се установи този тържествен ритуал и тази пергаментова усмивка, и това спокойствие пред смъртта. И мълчанието, извиращо не от човека, а от Бога.

Но ето че оставах сам, единствено отговорен за цялото ми минало, без свидетел, който би обхванал с поглед живота ми. Всички постъпки, които не считах за нужно да обяснявам пред народа си, ала той, съседът от изток, ги беше прозрял, всички съкровени вълнения, които съвсем не съм излагал на показ, но той ги бе доловил в мълчанието си. Всички смазващи отговорности, за които никой не знае, понеже е добре да вярват в самовластието ми, ала той, съседът от изток, ги беше претеглил, без да влага съчувствие, тъй като стоеше високо над и отвъд това чувство и преценяваше различно от мен; и ето че той бе заспал посред пурпурен пясък, притеглил като достоен за него покров пясъка над себе си, ето че бе замлъкнал, ето че бе загатнал тази меланхолична, преизпълнена с Бога усмивка, която приема, че е завързала снопа, с притворени над скътаните запаси очи. О! — колко егоизъм имаше в моя смут! Толкова слаб, аз отдавах значение на някаква траектория на съдбата си, каквато тя изобщо няма, измервайки империята със себе си, вместо да се разтворя в империята, и откривах, че като пътуване моят личен живот беше стигнал до този хребет.

Тази нощ в моя град познах вододела на реките спускайки се по един склон, след като бавно бях изкачил отсрещния, и за пръв път не разпознавах никого, изведнъж почувствувал се старец, лишен от близки лица, безразличен на всички, понеже вече на себе си бях станал безразличен, изоставил на отсрещния склон всичките си капитани, всичките си жени, всичките си неприятели и навярно своя единствен приятел — самотен занапред в един свят, обитаван от вече чужди племена.