Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Дойдоха хора да ми говорят за удобството и аз си спомних за моята войска. Зная колко усилия полагаме за уравновесяването на живота, макар животът да отсъства там, където е постигнато равновесие.

Затова обичах войната, която се стреми към мира, с нейния прохладен и миролюбив пясък, с нейния населен с усойници пясък, с неприкосновените й места и прикрития. И много съм размишлявал за децата, които в игрите си преобразяват бели камъчета: „Ето армия в поход, казват те, а там — стада“, но богатството, скрито в сърцето им, остава непознато за минувача, видял само камъчета. Богат по сърце е човекът, който се вдига още призори и под мразовитото слънце потъва в ритуалните обливания със студена вода, после се стопля в светлината на първите часове на деня. Или оня, който просто отива до кладенеца, когато е жаден, и изтегля сам скърцащата верига, повдига тежката кофа на стубела и така познава песента на водата и пронизителния й съпровод. Жаждата му е преизпълнила със значение походката му, ръцете му очите му и нещо в това упътване на жадния човек към кладенеца ми напомня поема, докато другите правят знак на роба, робът поднася кофата към устните им и те не познават песента. Тяхното удобство е само отсъствие: неповярвали в страданието, и радостта ги е отминала.

Същото съм забелязал у слушателя на музика, чужд на потребността да вникне в нея. Сякаш излегнат на носилка, той се оставя на музиката да го отнася, без да направи крачка към нея, отказал се от плода заради горчивата му кора. Но аз казвам: няма плод, ако няма кора. И вие бъркате щастието с вашето собствено отсъствие. Понеже богатият вече не е там, за да черпи от богатствата си, такива богатства са безплодни. И никакъв пейзаж не се открива от върха на планината, ако никой не изкачи склона, понеже този пейзаж не е зрелище, а преодоляване. И ако някой те занесе там горе на носилката, виждаш само разположението на повече или по-малко безинтересни неща, но как би им придал плътност, влагайки своята същност? За оня, който със задоволство скръства ръце на гърдите си, пейзажът е изтъкан от дишане и разпускане на мускулите след усилието, от синкавия вечерен здрач; той също е радост от постигнатия ред, тъй като всяка негова стъпка по мъничко е нареждала тези големи реки, нагласявала тези върхове, отмествала този пясъчник от селото. Пейзажът се ражда от него и тук аз откривам радостта на детето, което, редейки камъчета, е построило град и възхитено от творението си, го изпълва със своята същност. Ала кое дете щеше да е щастливо да гледа купчина камъни — гледка без усилие?

Виждал съм хора, изстрадали жаждата, жажда — ревност към водата, по-тежка от болест, понеже тялото знае своя лек и го жадува, както жадува жената, и вижда насън как другите пият. Както вижда насън как жената се усмихва на другите. Нищо няма смисъл, ако не вложа в него своя дух и своето тяло. Няма приключение, ако не взема участие в него. Когато наблюдават Млечния път през нощите на своите научни изследвания, моите звездобройци откриват там великата книга с великолепно пукащи при обръщане страници и благоговеят пред Бога, преизпълнил света с тъй пронизваща сърцето същина.

Казвам ви: имате правото да избягвате едно усилие единствено в името на друго усилие, защото трябва да се извисите.

Тази година умря владетелят, царувал на изток от моята империя. Този, с когото сурово бях воювал, за да осъзная след толкова битки, че съм загубил зида, на който съм се опирал. Още си припомням нашите срещи. В пустинята издигаха пурпурна шатра и я оставяха празна, а ние двамата влизахме под тази шатра, докато войските ни се държаха настрана, понеже е лошо да смесваме хората си. Тълпата живее само с корема си. И всяка позлата се рони на люспи. Така те ни гледаха ревниво, опрени на залога на своите оръжия, без ни най-малко да се размекват от някакво евтино разнежване. Имаше право баща ми, като казваше: „Не трябва да срещаш човека на повърхността му, а на седмия етаж на душата му, на сърцето му, на духа му. В противен случай, докато се търсите в най-низшите си чувства, ненужно ще пролеете кръв.“

Бях проумял това и стигнах до него — открих го оголен и зазидан зад тройна крепостна стена от самота. Един срещу друг, ние сядахме на пясъка. Не знам кой от двамата тогава, той или аз, беше по-могъщият. Но сред тази свещена самота могъществото се превръщаше в мярка. Тъй като жестовете ни разтърсваха света, ние добре ги премервахме. Тогава спорехме за пасищата. „Имам двадесет и пет хиляди глави добитък, казваше той, който измира. В твоите земи валя.“ Ала не можех да позволя те да донесат чуждоземните си обичаи и съмнението, което посява разложение. Как да приема в земите си тези пастири, дошли от друга вселена? И му отговарях: „Имам двадесет и пет хиляди невръстни, които трябва да научат своите молитви, а не чуждите, защото в противен случай няма да имат форма…“ И оръжията решаваха спора между нашите народи. Приличахме на два прилива, които прииждат и се отдръпват. И когато никой не напредваше, макар с цялата си тежест да натежавахме един срещу друг, бяхме стигнали апогея си, понеже всеки бе закалил неприятеля си чрез поражението. „Ти ме победи, от това станах по-силен.“