Ханна Танниклифф - С дъх на чаени листа

Макароните са малки френски сладки, направени от фино бадемово брашно, белтъци и захар. Те очароват парижани и европейци векове наред с хрупкавите сладки черупки, слепени с пухкав крем. Много по-елегантни са от мъфините, по-изтънчени от тартите, по-красиви от пастите. Очарователни копчета, подобни на целувки, които носят уникалния усет на французите към неповторимото. Доставят наслада с великолепен аромат, вдъхновен от сезоните, от прищявката на готвача или от настроението му. Най-вкусни са с чаша чай, докато водите разговор, споделяте тайни или просто клюкарствате. Тези сладки са се превърнали в култ и човек лесно разбира защо; след като опитате за пръв път, ще се влюбите завинаги…

Пристигнахме в Макао в края на годината на Златното прасе. Явно тя се пада само веднъж на шейсет години и носи късмет. Така че, когато пристигнахме в новия си дом — Макао, тъкмо когато въпросната година на Златното прасе се изнизваше, заварихме охранени розови прасета да танцуват по рекламите на различни банки, в местната пекарна бяха окачени лъскави прасенца от анимационни филми, облечени в типичните китайски одежди, а в пощата се предлагаха малки златни прасенца като сувенири. Многобройните животинки наоколо ми вдъхваха чувство на покой със закръглените зурлички и добродушни хитри усмивки. Добре дошли в Макао! — грухтяха те. Тук ще ви хареса. На нас много ни харесва! Бях готова да приема всичкото щастие, целия късмет, което някое златно прасе решеше да ми изпрати.

Макао, любопитно издаденият нос на Китай, полуостров и два острова, нанизани един до друг също като колие от три топчета, въпреки че пясъкът и наносите напредваха, завземаха територия и почти бяха успели да покрият копринените води на океана между тях. Островите бяха погълнати, както почти всичко друго в Макао, от прогреса. Не само от прогреса, ами и от хазарта. Този район, разположен на едва двайсет и осем квадратни километра, някога спокойно задрямал португалски аванпост, е единственото място в Китай, където можеш да пуснеш монета в някой прорез или да оставиш чип на грижливо поддържана зелена поляна. Това бе Вегас на Изтока. Ярки светлини, малък град, бързи пари.

Слязохме от ферибота от Хонконг на осми януари 2008 година. Как да забравя приятното чувство, свързано с тази дата? Започваме на чисто, предстоят нови възможности, очаква ни ново начало. Пристигнахме, стиснали в ръце куфарите, натъпкани с леките, ефирни дрехи, които обикновено пазехме за краткото, но пък така примамливо британско лято. Бяхме изпълнени с наивен оптимизъм за новото приключение в живота ни. Австралийският ми съпруг и неговата червенокоса, румена английска роза. Бяхме невинни дечица, залутали се в гората.

Януарската зима се оказа тежка в много отношения. Беше една от най-студените и ние измръзнахме в пъстрите си тънки дрехи. Всяка сутрин небето бе с цвета на мляко. В апартамента ни нямаше парно и ни бе необходимо известно време, докато разберем, че имаме нужда от влагоабсорбатор. По стените плъзна черна плесен, разля се също като натъртено място, а аз усетих, че вечерно време не си чувствам пръстите. Дължеше се на влажния студ, който се загнездва дълбоко в костите ти и отказва да си отиде.

Тъкмо оттам ще започна. От живота ни през онзи студен месец, тъкмо преди началото на годината на Плъха. Повече не можехме да бягаме от действителността, животът ни подгони и накрая ни застигна. Последва ни от Мелбърн чак до Лондон, а сетне и от Лондон до Макао. Дори след безкрайно дългото бягство осъзнахме, че не можем повече да се крием зад безсмислените детайли в живота — кой ще приготви закуската и дали не си забравил да вземеш дрехите от химическото чистене.

Бе дошло времето да намеря живот за себе си. Трябваше да създам нещо от нищото. Настъпи краят на надеждата, а след това и нейното начало.

На подобно пътуване би се впуснала мама. Да се качи на автобус на непознато място, където езикът е истинска лавина от безсмислени глупости, а надписите са дори по-объркващи. На нея би й допаднало страшно много. Тъмни очи стрелкат на всяка крачка рижавата ми коса и светлата кожа. Топлите тела, натъпкани в автобуса, се люшкат неволно, докато колелата потръпват над асфалта. Аз съм нервна, усещам лек пристъп на морска болест, стискам здраво ръчната си чанта и се извинявам на английски, задето преча на останалите, макар че никой не ме разбира. Както би казал Пийт, сякаш съм самотен гост, без придружител, на нечия сватба.