Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Как можеш да говориш така?

— Защото ние сме социални животни и имаме нужда да сме заедно и да си прекарваме добре. Това означава да сме живи. Основно човешко право. Копелетата в правителството не са наркомани, а властомани, неспособни да прекарват хубаво времето си и затова искат всички да се чувстват виновни. Те са се затворили в дупките си и са отдали безсмисления си живот на отглеждане на поредното поколение фураж за фабриките, на следващите шапкари и безработни. Тези момчета, за които говориш, имат да изпълняват своя дълг като човешки същества, да бродят по клубовете и да купонясват с приятелите си. Те трябва и да ядат от време на време, което е очевидно, но е по-маловажно от това да изкарват приятно времето си.

— Не може да се възхищаваш на такива хора. Това са пълни глупости.

— Аз се възхищавам на тези момчета. Поднасям възхищението си от името на цял Лий. Аз, Лий Лойд, който никога не е спал със сестра си, се прекланям пред Ричард и Робърт от Глазгоу… добрият стар Глазгоу…

— Нали каза, че не ги познаваш? — обръща се обидено Червения Кирпич, а аз плувам в какофония от режещи звуци и пулсиращи, туптящи светлини…

— Познавам ги като Ричард и Робърт, това е. Приказвал съм си с тях в чилаут зоните и толкова. Нищо повече… виж, чувствам се скапан. Направо умирам. Трябва да легна или да ударя още една „Сол“.

Бутилката „Сол“ и чашите дайкири и „Лонг Айлънд“ са празни и не мога да разбера кой ги е изпил, не може да съм аз, защото…

Пичът отива да оправи масите в ресторанта. Покатервам се на умивалника, пълен с мръсни чинии и като змия се изнизвам през отворения прозорец, стоварвайки се върху претъпканите боклукчийски кофи и претъркулвайки се в някаква канавка на циментовия заден двор. Опитвам се да стана, но не мога, така че започвам да пълзя към зелената врата. Само знам, че трябва да си вървя, да продължа да се движа, но съм скъсал панталоните, под които се вижда ожуленото ми коляно, чиято плът тупти като разрязана ягода. Изправям се, което е странно, защото не си спомням как е станало и изведнъж се озовавам на някаква оживена централна улица, която вероятно е „Трейт Уестърн“ или „Байър“ или „Дъмбъртън“ и не мога да разбера накъде отивам, вероятно вкъщи, което не значи обезателно квартирата на Стиво.

Слънцето изгрява над кооперациите. Просто ще полетя към него.

Изкрещявам на някакви минувачи, две момичета. Викам им:

— Слънцето, ще се понеса право към него!

Те не казват нищо, дори не забелязват, когато излитам от този свят, изоставяйки неговите тривиални, безкрайно банални задръжки и се насочвам право към огромното, златно копеле, което свети в небето.

Предполагам, че у Хю ме привлече талантът му да се отдава на каузи. Като студент, това му качество бе особено силно изразено. То се променяше, разгръщаше в нови форми, ако мога така да се изразя, през всичките тези години. Как се променяше тази безкористна отдаденост у Хю?

Име: Студент Хю.

Кауза: освобождение на работническата класа от ужасите на капитализма.

Име: Безработен Висшист Хю.

Кауза: борба за запазване работните места на трудещите се, но и смяна на системата.

Име: Млад професионален кадър Хю.

Кауза: защита и подобряване на услугите, на които имат право трудещите се.

Име: Завеждащ отдел Хю.

Кауза: оптимизация на качеството на услугите, в името на тези, които ги ползват.

Име: Главен мениджър Хю — държавен сектор.

Кауза: перфектно обслужване, чрез повишаване на ценовата ефективност и ценовата ефикасност (което означава безработица за хората, осигуряващи услугите, но повишаване на качеството в полза на мнозинството, което ги потребява — неизбежната цена на прогреса).

Име: Мениджър Хю — частен сектор.

Кауза: максимизиране на печалбите чрез повишаване ценовата ефикасност, ефективността на използване на ресурсите и експанзия към нови пазари.

— Но от осемдесет и четвърта година насам няма много напредък, Хедър — ще се усмихне той зад броя си на „Индипендънт“.

Незначителните промени доведоха до ключови разлики. За Хю заключителния анализ се превърна в окончателен финансов баланс. Семантиката е важно нещо. Баналните лозунги за революция и съпротива се превърнаха в още по-банални декларации от сферата на икономическата ефективност, счетоводството и спорта.

По пътя мечтите ни се загубиха. Лозунгите за революция може и да бяха наивни, но поне ставаше дума за нещо голямо, нещо важно. Сега хоризонтите ни са стеснени. Това не ми е достатъчно. Други се примиряват, тяхна работа. Но не е достатъчно за мен.