Ървин Уелш - Екстази (Три розови рейв романа)

— Спокойно, моето момче, стигнахме.

Никакво дишане.

Не, не, мисли си за Райската градина, където безброй знойни жени се мотаят наоколо и изведнъж тук се появява кой, разбира се Лойд, но не мога да видя лицата добре и какво ще се случи, ако онези жестоки копелета в научните лаборатории започнат да дават LSD на делфините? Готов съм да се обзаложа, че вече са го правили. Аманда ми беше показвала ония неща дето ги тъпчат по пощенските кутии, там се разправяше какво правят тези копелета с котките, кучетата, мишките, зайците, но това е нищо. Най-голямата жестокост е да дадеш LSD на делфин.

Сега не се движим. Не се движим сега. Движим не сега. Ние сме някъде другаде. Някъде вътре.

— Какво става?

— Спокойно, задъхваш се… Ще донеса пиене.

— Къде сме по дяволите?

— Полека, момче, това е моя ресторант. „Гринго“. Мексиканският ресторант. На „Ходж Стрийт“. Това е кухнята.

— Знам го това място. Идвал съм веднъж тук. Хубави коктейли. С гаджето. Пихме коктейли. Обожавам коктейли. Един коктейл един коктейл един коктейл един коктейл… извинявай приятел, главата ми я няма. Уау! Мамка ти! Да… бившето ми гадже. Казваше се Стела и си я биваше. Не бяхме влюбени, не, мой човек. Няма много смисъл, когато няма любов, нали? Не мога да се примиря със заместители. Какво стана с коктейлите, човече? А?

— Не се бой. Ще ти направя. Какъв искаш?

— Лонг Айлънд Айс Тий ще ми дойде добре.

Добре. Продължавам да произнасям тази дума, мисля тази дума. Добре.

И така, пичът започва да прави коктейлите и аз продължавам да съм в тази кухня, която започва да се отдалечава, а копелето продължава да дрънка онези глупости, че е червен кирпич, който не се интересува от парите…

— … червен кирпич. Аз не съм жаден за пари и добре знам, че по улиците на Глазгоу има много бездомни и гладни, но за това е виновно правителството, а не аз. Аз просто се боря за прехраната си. Не мога да нахраня всички бедни, тук не е кухня за бедни. А имаш ли представа какви са таксите, които прибират онези престъпници от Съвета?

— Не…

Според мен копелето трябва да спретне една войнстваща групировка в Йоукър и да я нарече „Червен Кирпич“. Звучи добре. „Червен Кирпич“.

— Не че симпатизирам на торите, опазил ме Бог — казва Червения. — Тия от съвета са си чисти тори, но под прикритие. Това е положението. В Единбург сигурно е същото, а?

Е, това е прекалено.

— Ъхъ, Единбург, да. Лий. Лойд. Аз никога не… искам да кажа, не съм оня, дето спал със сестра си, оня е друг Лойд… чуден коктейл, приятел…

Лонг Айлънд Айс Тий.

Коктейла трепти като всичко наоколо. Още малко и ще експлодира…

— Наздраве. Виж, ако изобщо бих гласувал за някого, каквото намерение въобще нямам, ще гласувам за SNP… не, ще ти кажа за кого бих дал гласа си, ако щях да гласувам. Сещаш ли се за онова момче, дето го пратиха в пандиза, че не си платил общия данък 12 12 poll — tax — всеобщ данък, плащан, независимо от материалното положение. — Б.пр. ?

— Не, не искам този коктейл. Искам нещо с ягоди. Ягодово, ягодово дайкири.

— Как му беше името?

— Ягодово дайкири.

— Не… онзи, дето го пратиха в затвора, защото не си платил данъка. Момчето от Съпротивата, така да се каже.

Нуждая се от ягоди…

— Ягодово дайкири, приятел… това ще ме оправи.

— Ягодово дайкири… да, разбира се. Изпий си първо този коктейл, а! Аз ще пийна една малка бирица „Сан Мигел“, не, тази е силничка, по-добре „Сол“.

— Нямате ли „Бекс“?

— Не, само „Сол“.

Червеният кирпич става от стола срещу мен, за да спретне пиенето и вулканът избухва, мамка му, покривът се срутва… не, ха ха ха, просто съм се объркал, но прозореца го няма, това е сигурно.

— Съжалявам, пич, нямаме ягоди. Мога да ти предложа Лайм дайкири.

Нямали ягоди… какви пълни глупости… никакви скапани ягоди… Викам му:

— Няма проблеми. И благодаря, че се погрижи за мен.

— Кофти ми е така. Да нагълташ толкова есид заради мен. Как си?

— Добре.

— Защото, както ти разправях, просто си изкарвам хляба. А тия копелета, те са просто боклуци. Имат пари да се шляят по клубовете, а крадат от мен храна по този начин. Шантава работа.

— Не, пич, не. Аз уважавам тези момчета… те са наясно, че играта не е честна. Наясно са, че съществува някакво си правителство от тъпи, досадни копелета, които ни ебават с надеждата да се почувстваме толкова зле, колкото са и те. Не могат да понесат, че номерът им не минава. Тези изроди не могат да стоплят, че парите, които отиват за дрога и клубове, не са лукс, а осигуряват насъщния. Дрогата и клубовете са насъщна необходимост.