Варлам Шаламов - Колимски разкази

— Културно обслужване — весело крещеше Шафран. — Поне списъкът да беше на някой младши лейтенант, ами той на Фрагин — той нали е генерал. Генералска бдителност.

— Или генералски страх.

— Нали бдителността и страхът в наши дни са почти едно и също. Пък и не само в наши дни, като че ли — каза младият лекар с образование на психиатър.

Подадох писмена молба за напускане и получаване на полагащото ми се, но получих резолюция на Винокуров: „Да бъде уволнен по Кодекса на труда“. По този начин губех правата си на „лице на път“ и правото на безплатно пътуване. Не бях спечелил нито копейка, но, разбира се, аз не си и помислях да променя решението. Имах си паспорт, макар и без адресна регистрация — адресната регистрация на Колима не се прави по същия начин, по който на Голямата земя — всички печати се поставят със задна дата по време на уволняването. Аз се надявах в Магадан да получа разрешение за заминаване, за включване в изплъзналия ми се преди година етап. Аз изисках документите, получих първата си и последна трудова книжка, и досега си я пазя, приготвих си нещата, разпродадох всичко, което ми беше излишно — кожуха, възглавницата, изгорих си стиховете в стаята за дезинфекция на приемната и зачаках попътен превоз за Магадан. Не го чаках дълго този превоз.

През същата нощ ме събуди подполковник Фрагин с двама от конвоя, взе ми паспорта, запечата паспорта в един плик заедно с някаква хартийка, връчи пакета на конвоя, и протегна ръка в празното пространство:

— Там ще го предадеш.

Ставаше дума за мен.

За толкова много години затвор бях свикнал да се отнасям с достатъчно уважение към „човека с автомата“ и милиони пъти бях виждал милион пъти по-силен произвол — Фрагин беше само плах ученик на своите многобройни учители от най-висш ранг — аз премълчах и се подчиних на оскърбително незаконния, неочакван удар в гърба. Вярно, не ми сложиха белезници, но достатъчно ярко ми показаха къде ми е мястото и какво е да си бивш затворник в нашия сериозен свят. Още един път преминах под конвой тези петстотин версти до Магадан, които толкова пъти бях изминавал. В районния отдел на Магадан не ме приеха и конвоят остана на улицата, без да знае на кого да ме предаде. Посъветвах конвоя да ме предаде на Отдел кадри на санитарния отдел, където по смисъла на уволнението ми трябваше и без това да ме насочат. Началникът на Отдел кадри, не помня как се казваше, изрази огромно учудване от такова прехвърляне на волнонаемния състав. Но той даде разписка на конвоя, връчи ми моя паспорт и аз излязох на улицата под сивия магадански дъжд.

Иван Богданов, съименник на началника на района на Черното езеро, беше рус сивоок красавец с атлетично телосложение. Богданов беше осъден по член сто и девет — за служебно престъпление — на десет години, но добре се оправяше в ситуацията и разбираше за какво става дума в онези времена, когато сталинската коса сечеше главите. Богданов разбираше, че само чиста случайност го е опазила от смъртоносното клеймо на член петдесет и осем.

В нашето въглищно разузнаване Богданов работеше като счетоводител, нарочно счетоводител от затворниците, по когото можеш да крещиш, на когото можеш да заповядаш да закърпи, да изкърпи лошите разходни отчети, от които се хранеше семейството на първия началник на района Парамонов и неговото най-близко обкръжение, попаднало под златния дъжд на привилегиите, концентратите, полярните дажби и т.н.

Задачата на Богданов, както и на неговия съименник, началника на района, бившия следовател от тридесет и седма година — изчерпателно писах за него в очерка си „Богданов“ — беше не да разкрие злоупотребите, а обратното, да закърпи всички дупки и да ги докара до достатъчно праведен вид.

През 1939 година, когато започваше разузнаването, в района имаше само петима затворници (включително и аз — инвалид след бурите в златните забои от 1938 година) и, разбира се, тук нищо не можеше да се изстиска от труда на затворниците.

Традицията — тази многовековна лагерна традиция, започнала още от времето на Овидий Назон, който, както е известно, е бил началник на Гулаг в древния Рим — твърди, че всякакви дупки могат да се закърпят с безплатен, принудителен, незаплащан затворнически труд, който според трудовите изчисления на Маркс представлява основна ценност на продукта. Този път не можеше да се възползваме от труда на робите, ние бяхме прекалено малко за каквито и да било сериозни икономически надежди.