Варлам Шаламов - Колимски разкази

Впрочем, ние навярно грешахме. В нашия подчинен принудителен труд от слънце до слънце — а този, който познава навиците на полярното слънце, знае какво значи това — беше скрит някакъв възвишен смисъл, имаше държавен смисъл именно в безсмислеността на труда.

Плуталов се опита да ни покаже другата страна на собствената ни работа. Плуталов беше нов — току-що беше пристигнал от континента.

Любимата му поговорка беше: „Аз нали не съм служител на НКВД“.

За съжаление нашето разузнаване не намери въглища и участъкът ни беше закрит. Част от хората бяха изпратени в Хета (където тогава дневалничеше Анатолий Гидаш) — Хета е на седем километра от нас — а друга част беше пратена в Аркагала, в шахтата на Аркагалинския въглищен район. И аз заминах за Аркагала и вече след година, когато бях грипозен в бараката и се страхувах да поискам освобождаване от Сергей Михайлович Лунин, покровител само на апашите и на онези, към които началството е благосклонно, аз се превъзмогвах, отивах в шахтата, изкарвах грипа на крак.

И ето че тук, в грипозното бълнуване в аркагалинската барака ужасно ми се дояде лук, какъвто не бях опитвал от Москва, и макар никога да не съм бил любител на лучената диета — неизвестно по какви причини сънувах този сън със страстната жажда да захапя глава лук. Лекомислен сън за един колимчанин. Така си и помислих на събуждане. Но се събудих не от звънтенето на релсата, а както често се случваше, един час преди развода.

Устата ми беше пълна със слюнка, призоваваща лука. Помислих си, че ако се случи чудо — да ми се яви глава лук, значи ще оздравея.

Станах. По дължината на цялата барака, както навсякъде, имахме дълга маса с две пейки от двете й страни.

С гръб към мен, облечен с куртка и кожух, седеше някакъв човек, който се обърна с лице към мен. Това беше Иван Богданов.

Здрависахме се.

— Е, поне един чай да пийнем за срещата, а хляб всеки си има собствен — казах аз и отидох за канче. Иван извади своето канче, хляба си. Пристъпихме към чая.

— Черното езеро го закриха, даже няма пазач. Всички заминаха, всички. Аз като счетоводител се озовах в най-последната група и ето ме тук. Мислех, че сте по-добре с продуктите. Защо ли се надявах, можех да взема консерви. Сега в скатката имам само няколко глави лук на дъното — нямаше къде да ги дена и ги пъхнах в скатката.

Аз пребледнях.

— Лук?

— Ами да, стар лук. Ти да не превъртя?

— Давай го тука!

Иван Богданов преобърна наопаки торбата. Около пет глави лук затропаха по масата.

— Имах и повече, но ги раздадох по пътя.

— Няма значение колко са. Лук! Лук!

— Какво става, да нямате скорбут?

— Не е скорбут, после ще ти разкажа. След чая. — Разказах на Богданов цялата си история.

После Иван Богданов работеше по специалността си в счетоводството на лагера и посрещна войната в Аркагала. Аркагала беше управлението на района — срещите на битовия с подопечния му трябваше да се преустановят. Но понякога се срещахме и си разказвахме по нещо един на друг.

През четиридесет и първа година над главата ми изтрещя първата гръмотевица под формата на опит да ми пришият фалшиво дело за авария в шахтата. Опитът се провали заради неочаквания инат на човека, с когото работехме в тандем и който всъщност беше предизвикал аварията, черноморския моряк Чудаков. Когато Чудаков излежа трите си месеца в изолатора, излезе на свобода, тоест в зоната, и се видяхме с него, той ми разказа подробности от своето следствие. Аз пък разказах за всичко това на Богданов — не че го молех за съвет, никой в Колима не само че няма нужда от съвети, но и няма право на съвети, способни да натежат на психиката на този, от когото се иска съветът, и да предизвикат неочакван взрив в резултат на обратното желание. В най-добрия случай търсеният за съвет не отговаряше, не обръщаше внимание, не помагаше.

Богданов се заинтересува от моя проблем.

— Аз ще разбера! От тях ще го разбера — каза той, като посочи хоризонта с изразителен жест, в посока на конната база, където се беше свила къщичката на следователя. — Аз ще разбера. Нали съм работил при тях. Аз съм тропач. От мене няма да крият.

Но Иван не успя да си изпълни обещанието. Мен вече ме бяха пратили в спецзона в Джелгала.

Доктор Кузменко изсипа шаха на масата.

— Толкова е прекрасен — казах аз, разполагайки фигурите на шперплатовата дъска. Това беше шах от фина ръчна изработка. Игра на тема „Смутното време в Русия“ 90 90 Период от руската история (1598–1613), в който политическата криза след смъртта на Иван Грозни е съпроводена и с редица природни бедствия. — Б.пр. . Полски жолнери и казаци обкръжаваха високата фигура на основния самозванец — краля на белите. Бялата царица имаше резките енергични черти на Марина Мнишек 91 91 Марина Мнишек (1588–1614) — полска аристократка, женена за Лъже-Дмитрий и коронясана като руска царица. — Б.пр. . Хетман Сапега и Раздивил 92 92 Влиятелни литовски, полски и белоруски родове, подкрепили възкачването на Лъже-Дмитрий на престола. — Б.пр. стояха на дъската като офицери на самозванеца. Черните стояха на дъската като в монашески дрехи — оглавяваше ги митрополит Филарет. Над монашеското расо Пересвет и Ос-лябя 93 93 Легендарни монаси от Троицко-Сергиевския манастир, подкрепили през 14-и век княз Дмитрий в Куликовската битка. — Б.пр. бяха сложили ризници и бяха извадили от ножниците къси мечове. Троицко-Сергиевите кули стояха на квадрати А8 и Н8.