Варлам Шаламов: Колимски разкази

Изпит, бледен, самотен, залитащ и падащ под пристъпите на болестта на Мениер по Московските улици — такъв е Варлам Шаламов приживе, докато пише година след година своите „Колимски разкази“ — без надежда някога да бъдат публикувани. Зад гърба му са седемнадесет години каторга — от първата присъда още като юноша, дадена по ирония на съдбата за разпространение на писмото на Ленин до първия Сталинов конгрес на КПСС; през обвинението в троцкизъм, дамгата на прословутия 58 член, тягостната съдба на „буквеник“ — който според инструкциите на сталинистката месомелачка трябва да бъде мачкан — и на когото може да се дава само най-тежката работа; през серията „вътрешни присъди“ налагани конвейрно на всички, доживели до сроковете си за освобождаване; през безправието на уж освободените, които обаче са закрепостени отново в далечния Сибир — без право да се върнат „на континента“.

Животът му е прикотвен в Колима — първо като лагерно битие, а сетне като трескаво записване на преживяното — най-свирепото и безжалостно споделяне на лагерния опит, известно досега в руската, а и в световната литература. Написва своите стихове в „Колимски тетрадки“, и своите разкази — най-потресаващия обвинителен акт срещу комунистическия геноцид — в „Колимски разкази“. И умира. В приют за нервноболни, изтерзан и забравен от всички — тъкмо във времето, в което грохва и империята на злото, комунистическото проклятие, тегнало седем десетилетия над Русия — през целия му съзнателен живот.

Разказите за съветските концлагери имат вече дълга и сериозна традиция, имат и своите върхове — написаното от Александър Солженицин и Варлам Шаламов. Няма как да бъде избегнато сравнението помежду им, когато става дума за единия или за другия — най-малкото защото различията са повече от подобията, защото става дума за различен подход към преживяното, за различно осмисляне и различна естетика, защото едва паралелният прочит на създаденото от тях дава представа за ада, в който милиони невинни люде изгубиха живота си.

И още нещо можем да прибавим към тези различия — двамата имат различна съдба: те са помнени, мислени и четени по различен начин. Името на Солженицин е знак и символ в цялостния, в световния контекст на комунистическите престъпления, неговите текстове са един от много сериозните фактори, които преобръщат гледната точка на цивилизования свят към Съветския съюз и неговите сателити — и с това преобръщане имат и същностно значение за разпада на Източния блок. Никой не мисли за Шаламов в подобен контекст — и не случайно: докато през 70-те и 80-те името на Солженицин обраства с митологичен ореол, а неговите книги шестват по света в милионни тиражи, Шаламов остава неизвестен и непознат — а до голяма степен и неразбираем. Затова — ако трябва да разчетем адекватно не само неговата проза, но и самата лагерна литература — няма как да не се вгледаме в тези различия.

Когато през 1963 г. в „Новый мир“ излиза „Един ден на Иван Денисович“, Варлам Шаламов пише дълго и прочувствено писмо до Александър Солженицин, и споделя възторга си от появата на тази повест, след прочита на която — по собствените му признания, не бил спал цели две нощи. Той отбелязва обаче два-три дребни детайла, нищожни подробности от лагерния бит, които според него са смущаващи и неадекватни. Не е ясно например какво търси описаната от Солженицин котка около лагерната лечебница — според Шаламов мястото й не е там, тъй като зековете отдавна биха я изяли. Ненужна според него е и лъжицата, с която се храни Шухов — храната в лагера е винаги с такава консистенция, че направо се изпива от канчето. Тези и някои други подборности карат Шаламов да попита Солженицин какъв е този „чуден“ лагер и къде се намира той — въпроси, които като че ли намекват, че такъв лагер просто не съществува.

Лагерният свят обаче е голяма, разпластена и твърде разнообразна територия. Такъв лагер, разбира се, има — и тъкмо той е обитаван от Солженицин в течение на повече от четири години. Разликата е в опита: за разлика от Шаламов той не е стигнал до деветия кръг на ада — затова неговите зекове не се нахвърлят върху нещастната котка и се хранят с лъжици. В лагерите на Шаламов лъжици най-често няма. Котки също. Когато се появят такива, то е само за да бъде описано тяхното изяждане. Котките и лъжиците бележат една дълбоко символична разлика помежду им, но — разбира се — истинските различия са другаде. Те обхващат светоусещането, отношението към писането и неговия смисъл, стилистиката и боравенето с езика — и не на последно място — личната съдба.