Варлам Шаламов - Колимски разкази

Тук стигаме и до основния проблем, свързан с четенето и разбирането на Варлам Шаламов — и до причината, поради която той тъй дълго е бил забравян, пренебрегван и забраняван. В сравнение със Солженицин той не успява да пробие ледовете на комунистическата гузност по време на размразяването поради една наистина уникална разлика, която предопределя и неговата значимост в контекста на световната литература, посветена на насилието и издевателствата на човек от човека. Разликата е, че ако Солженицин ни рисува една наистина нечовешка реалност, но все пак реалност, която може да бъде разбрана и асимилирана като негативна в нормалните измерения на човешкото мислене и светоусещане, Шаламов на практика ни поставя пред екзистенциален избор , подлагайки на сурово изпитание самите критерии за човека и човешкото.

Иван Денисович от повестта на Солженицин е просто един обикновен човечец, който се е примирил и изцяло се е вписал в лагерната среда, паснал е в нея като ръка в ръкавица, мисли върху съдбата си, спомня си своята собствена история, дори има някакви ценностни предпочитания и различно отношение към своите ближни. Той може да бъде разбран, съжален, приет като символ за нерадостната съдба на обикновения човек в кървавата епоха на сталинизма. Няма такива неща при Шаламов — и по-точно няма нищо интимно, близко, разбиремо и общоприето. Неговите герои поразяват тъкмо с бездънното си обезчовечаване, с пълния разпад на индивидуалността, с абсолютната загуба на ценностни ориентири. Те най-често не помнят, не мислят, не планират своето бъдеще — освен в перспективата на настоящия или най-много на следващия ден; безразлични са към съдбата на ближните си — дори и да видят как ги убиват по най-брутален начин; лишени са от надежда и са способни да мечтаят най-много за късче хляб и някой миг край печката. И толкоз. Това е реалността, преживяна от Шаламов след седемнадесет години в Колима. Тази реалност обаче не е уютна, дори не е изобщо пригодима за литературна употреба — тя нанася рани, предизвиква нравствени колизии; тя задава въпроса има ли смисъл изобщо от човешкото съществуване, щом това е възможно.

И именно в това е същностната разлика, а не в лъжиците и котките: Шаламов рисува разпадането на човешкото, моралното грохване в немислими, нетърпими гранични ситуации. Лагерното битие се гради върху насилието — но не то поразява съзнанието на читателите; поразява неговата делничност — и равнодушието, с което бива предприемано от палачите и приемано от жертвите. Това е свят на унижението и смъртта — в него като че ли няма място за достойнство, за ценности и за надежда — това послание извира от почти всеки ред на „Колимски разкази“. Това е свят със сбъркани пропорции и обратна перспектива, в който злото е придобило немислими мащаби и неговите метастази са се превърнали в жизнена среда и координатна система за мисленето и паметта на лагерните обитатели, а доброто е рудиментарно и атрофирано. Спрямо този свят веруюто на класическата руска литература, според която човекът е изначално добър, звучи просто кухо и фалшиво. И това е, което не са могли да простят на Шаламов.

Причината за толкова мощния акцент върху негативното в сътворения от него „документ“ е една: че то съществува. Че то е същност на света, от който идва той като един от случайно оцелелите — и като един от малцината, които имат моралния кураж да помнят и да припомнят. Бил е убеден, че след Колима литературата просто не може да остане същата, не може да смайва с въображение и да забавлява с измислици. Животът се е оказал много по-обширен и дълбок и от най-могъщото въображение, и от най-абсурдните измислици: него е искал да покаже той, да го постави в центъра, да ни застави да застанем лице в лице с неговите омерзителни реалности и нравствени дилеми — а не да прави литература. Така, както след преживяното във фашистките концлагери Паул Целан подлага на радикална ревизия немския език, неговите смисли и контексти, така и Варлам Шаламов поставя на свирепо изпитание ценностите на руската литература — а и ценностите на самата цивилизация: как ще издържат те пред това, което е преживял той и още милиони като него, оставили костите си в Колима: ще оцелеят ли тези ценности, съвместими ли са изобщо с настоящето — и как въпреки тях се е стигнало до сталинския ад, а в по-широк контекст: до месомелачката на двете световни войни, до атомната бомба в Хирошима? Развил ли се е изобщо човекът или XX век ни доказва, че си е останал в пещерното си мислене и светоусещане или дори — както не един и два разказа на Шаламов подсказват — дори по-нисш, по-низък от животните?