Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Съжалявам — повтори той, когато тя се върна, понесла съд с ядене. — Понякога ми се ще да имах служба с работно време от девет до пет.

— Заповядай, сипи си вино — хладно изрече тя.

Ситуацията му беше до болка позната. Твърде често бе седял срещу жена, раздразнена от закъснението му, от отклоненото му внимание, от небрежността му. Тук поне недоволството не беше бурно. Ако бе закъснял за вечеря с Шарлот и бе приел обаждане от друга жена още с пристигането си, можеше да очаква плиснато в лицето си вино и летящи чинии. Тази мисъл го накара да изпита повече симпатия към Нина.

— Детективите са скапан вариант за срещи — подхвърли той, като седна.

— Не бих казала „скапан“ — отвърна тя смекчена. — Предполагам, че от такъв род работа човек не може да се абстрахира.

Наблюдаваше го с огромните си, оприличаващи я на мишка очи.

— Снощи сънувах кошмар, свързан с теб — съобщи му.

— Аха, влизаме в разговора с летящ старт — отбеляза той и тя се засмя.

— Не беше точно свързан с теб. Бяхме заедно и търсихме чревния тракт на Оуен Куин.

Тя отпи голяма глътка вино, докато го фиксираше.

— И намерихме ли го? — попита Страйк, като се опитваше да поддържа лековат тон.

— Да.

— Къде? Всяка следа ми е добре дошла на този етап.

— В най-долното чекмедже на бюрото на Джери Уолдгрейв — отвърна Нина и му се стори, че потисна потреперване. — Беше ужасно. Отворих го, а вътре кръв и вътрешности… и ти удари Джери. Тъкмо това ме събуди, беше толкова реално.

Тя пи още вино, но не докосваше храната си. Страйк, изял вече няколко солидни хапки (твърде много чесън, ала беше гладен), остана с усещането, че не проявява достатъчно съчувствие. Бързо преглътна и каза:

— Страшничко звучи.

— Явно е заради казаното по новините вчера — каза тя и не спираше да го наблюдава. — Никой не си даваше сметка, че е убит по този начин. Като в „Bombyx Mori“. Ти не ми каза — добави тя и през чесновите аромати до него се донесе бегъл намек за обвинение.

— Не можех — отговори Страйк. — Редно е полицията да оповестява такава информация.

— На първа страница на днешния „Дейли Експрес“. На Оуен това би му харесало. Да попадне в челно заглавие. Но ми се иска да не го бях чела — допълни и го стрелна крадешком.

Той беше срещал вече подобна реакция. Някои хора се отдръпваха вътрешно, щом осъзнаеха какво е виждал, правил или докосвал. Сякаш носеше мириса на смъртта по себе си. Винаги бе имало жени, привличани от войника, полицая: те изпитваха косвено вълнение, чувствена наслада от насилието, на което човекът насреща е станал свидетел или е извършил. Други жени това ги отблъскваше. Той подозираше за Нина, че е от първата категория, ала сега, когато реалността на жестокост, садизъм и гадост й бе натрапена, самата тя откриваше, че все пак може би принадлежи към лагера на вторите.

— Вчера никак не беше забавно в службата — оплака се. — Не и след като чухме това. Всички бяха… Просто, след като е убит по този начин, след като убиецът е копирал романа… Това ограничава кръга на заподозрените, нали? Никой вече не се смее по повод „Bombyx Mori“, казвам ти. Това е нещо като сюжетите на Майкъл Фанкорт от едно време, когато критиците го упрекваха, че е прекалено зловещ… А пък Джери напусна.

— Чух.

— Не знам защо — продължи тя нервно. — От цяла вечност е в „Роупър — Чард“. Изобщо не е на себе си. Все е сърдит, а иначе е такъв сладур. И отново пие. Много.

Тя все така не ядеше.

— Той близък ли беше с Куин? — попита Страйк.

— Май че е бил по-близък, отколкото сам си е давал сметка — бавно продума Нина. — Оуен вбесяваше всички… Но Джери е искрено разстроен, личи си.

— Не си представям на Куин да му се е нравело да го редактират.

— Според мен е бил доста мъчен понякога — каза Нина, — но сега Джери не дава и дума да се издума срещу Оуен. Обсебен е от теорията си за неговия нервен срив. Чу го на партито, смята, че Оуен е бил душевноболен и че не носи вина за „Bombyx Mori“. Все още беснее срещу Елизабет Тасъл, задето е пуснала книгата в обращение. Тя идва онзи ден да говори за друга своя авторка…

— Доркъс Пенгълий? — попита Страйк и Нина прихна смаяна.

— Не ми казвай, че четеш такава помия! Вълнуваща се гръд и корабокрушения?

— Просто името е останало в паметта ми — подсмихна се Страйк. — Продължавай за Уолдгрейв.

— Видя Лиз да идва и тръшна вратата на кабинета си, когато тя мина покрай него. Виждал си я, знаеш, че е стъклена, а той едва не я строши. Крайно ненужно и очевадно, всички се сконфузиха. А Лиз Тасъл изглеждаше като призрак — добави Нина. — Направо ужасно. Ако беше във форма, щеше да нахълта в кабинета на Джери и да му разкаже играта за тази грубост…