Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Матю хвана ръката й и стисна пръстите й.

Погребението мина бързо, колкото позволяваше приличието, а снегът валеше на парцали над тях. Нямаше бавене около гроба; Робин не беше единствената, която трепереше видимо.

Всички отидоха в голямата тухлена къща на семейство Кънлиф и закръжиха вътре сред приятната топлина. Господин Кънлиф, малко по-шумен, отколкото предполагаше поводът, не спираше да пълни чаши и да поздравява хора, като че това беше парти.

— Липсваше ми — каза Матю. — Беше ужасно без теб.

— И ти ми липсваше — отвърна Робин. — Ще ми се да бях дошла по-рано.

Пак лъжеш.

— Леля Сю ще пренощува тук — каза Матю. — Реших, че може да дойда у вас, добре ще ми се отрази да се откъсна малко. Тази седмица ми дойде в повече…

— Чудесно — отговори Робин и стисна ръката му, благодарна, че няма да й се наложи да остава у семейство Кънлиф.

Сестрата на Матю й бе трудно поносима, а господин Кънлиф беше командаджия.

Все можеше да изтърпиш за една вечер — смъмри се. Почувства го като незаслужено избавление.

И тъй, двамата се върнаха в дома на семейство Елакот, който бе наблизо до площада. Матю харесваше семейството й; бе доволен да смени костюма си с джинси, да помага на майка й в сервирането на масата за вечеря. Госпожа Елакот, пищна жена с червеникаворусата коса на Робин, прибрана в раздърпан кок, беше мила и внимателна с него; тя беше човек с много интереси и увлечения и в момента караше курс по английска литература с дистанционно обучение.

— Как върви учението, Линда? — попита я Матю, докато вадеше от фурната тежкия гювеч.

— В момента разглеждаме „Херцогинята на Малфи“ от Уебстър. „И вече лудост ме е хванала от всичко туй.“

— Трудно е значи? — попита Матю.

— Това е цитат, гълъбче. О… — Тя пусна лъжиците за сервиране върху масата и те изтракаха. — Тъкмо ме подсети… Сигурно съм го изпуснала…

Госпожа Елакот прекоси кухнята и грабна вестника с програмите на радиото и телевизията, винаги присъстващ в дома им.

— Не, от девет е. Има интервю с Майкъл Фанкорт, което искам да гледам.

— Майкъл Фанкорт ли? — извърна се към нея Робин. — Защо?

— Той е силно повлиян от тези трагедии с главен мотив отмъщение — поясни майка й. — Надявам се да обясни какво им харесва.

— Видя ли това? — каза Джонатан, най-малкият брат на Робин, току-що върнал се от ъгловия магазин, където майка му го бе пратила за още мляко. — На първа страница е, Роб. Онзи писател, дето са му изтръгнали червата…

— Джон! — остро го сгълча госпожа Елакот.

Робин знаеше, че майка й не се скара на брат й поради някакво съмнение, че на Матю ще му стане криво, задето се споменава работата й, а от нежелание да се обсъжда нечия смърт веднага след погребението.

— Какво? — учуди се Джонатан, в неведение, че нарушава приличието, и тикна „Дейли Експрес“ под носа на Робин.

Куин вече бе попаднал на първа страница, след като медиите бяха узнали за стореното с него.

ПИСАТЕЛ НА УЖАСИТЕ СЪТВОРЯВА СОБСТВЕНОТО СИ УБИЙСТВО

Писател на ужасите? — помисли си Робин. — Едва ли би могъл да се нарече такъв… но пък се е получило добро заглавие.

— Как мислиш, твоят шеф дали ще го разкрие? — попита я Джонатан, докато разгръщаше вестника. — Ще натрие ли отново носа на полицията?

Тя зачете материала през рамото на Джонатан, но улови погледа на Матю и бързо се дръпна.

Разнесе се звън от чантата на Робин, захвърлена на продънено кресло в ъгъла на кухнята, докато вечеряха задушено с печени картофи. Тя го игнорира. Едва когато се бяха нахранили вече и Матю чинно помагаше на майка й да разчисти масата, Робин отиде до чантата си, за да си провери съобщенията. За своя голяма изненада видя пропуснато обаждане от Страйк. Хвърли крадешком поглед към Матю, но той беше зает да зарежда съдомиялната машина и тя набра гласова поща за прослушване, докато останалите си бъбреха.

Имате едно ново съобщение. Получено днес в деветнайсет часа и двайсет минути.

Пукот от отворена линия, но никой не говореше.

После глухо тупване. Вик в далечината, нададен от Страйк: „Без такива, дявол да те вземе…“. Крясък от болка.

Тишина. Още пукот от непрекъсната линия. Неопределими шумове на хрущене и тътрене. Тежко дишане, стържещ звук и линията прекъсна.

Робин стоеше ужасена с телефон, притиснат към ухото й.

— Какво се е случило? — попита баща й с ниско смъкнати на носа очила, когато спря пред шкафа с ножове и вилици в ръка.

— Мисля… мисля, че с шефа ми… е станал инцидент.