Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Няма нищо — отвърна Катерина. — Толкова си внимателен.

При все това трепна от болка, когато кърпата се допря до подутите й устни.

— Извинявай.

— Продължавай.

Докато почистваше ожулените места, Григорий забеляза, че вече заздравяват. Видя, че зъбите й са равни и бели като на малко момиче. Обърса ъгълчетата на устата й. Докато се привеждаше по-близо, долавяше топлия й дъх.

Когато приключи го обзе разочарование, сякаш беше очаквал нещо, което не се бе случило.

Облегна се назад и изплакна кърпата във водата, която вече беше потъмняла от кръвта.

— Благодаря — рече момичето. — Имаш много добри ръце.

Сърцето му препускаше. И преди беше почиствал рани, ала подобно замайване го обземаше за пръв път. Усети, че може да стори нещо необмислено.

Отвори прозореца и изпразни купата, чието съдържание обагри в розово снега на двора.

Прониза го налудничавата мисъл, че Катерина е видение. Обърна се, почти готов да види стола й празен. Но ето че беше там и го гледаше с тези синьо-зелени очи. Григорий искаше тя никога да не си тръгва.

Мина му през ум, че може да е влюбен.

Никога не му се беше случвало. Обикновено беше прекалено зает да наглежда Лев, та да търчи подир момичетата. Не беше девствен — беше спал с три различни жени. Нито веднъж това не му донесе наслада, навярно защото не ги харесваше особено.

Но с трепет помисли, че сега повече от всичко на света иска да легне с Катерина на тясното легло, да целуне нараненото й лице и да й каже…

Да й каже, че я обича.

„Не ставай глупав“, рече си той. „Срещнахте се преди час. Тя не ти иска любовта, иска заем, работа и място за спане.“

Затръшна прозореца.

Катерина му каза:

— Значи готвиш за брат си и имаш внимателни ръце, а с един удар поваляш полицай.

Григорий не знаеше как да отговори.

— Разказа ми как е загинал баща ти — продължи тя. — Но и майка ти е умряла, докато сте били още малки. Нали?

— Откъде знаеш?

Катерина сви рамене.

— Защото е трябвало да се превърнеш в майка.

Умря на девети януари 1905 година по юлианския календар. Беше неделя — с отминаването на дните и годините щяха да я нарекат Кървавата неделя.

Григорий беше на шестнадесет години, а Лев — на единадесет. Също като майка си, и двете момчета работеха в завода на Путилов. Григорий беше чирак леяр, брат му пък — чистач. Този януари и тримата, заедно с още над сто хиляди фабрични работници от Санкт Петербург, стачкуваха за осемчасов работен ден и правото да се организират в профсъюзи. На девети януари сутринта облякоха най-хубавите си дрехи и излязоха, хванати за ръце. Поеха през свежия сняг към една църква близо до фабриката. След службата се присъединиха към хилядите работници, тръгнали от всички краища на града към Зимния дворец.

— Защо трябва да вървим? — мрънкаше малкият Лев. Щеше му се да рита топка на улицата.

— Заради баща ти — отвърна му мама. — Защото князете и княгините са зверове-убийци. Защото трябва да свалим царя и целия му род. Защото няма да имам покой, докато Русия не стане република.

Беше прекрасен петербургски ден, студен, ала сух. Слънцето грееше лицето на Григорий, досущ както сърцето му се стопляше от другарството в името на една справедлива кауза.

Предводителят им, отец Гапон, приличаше на старозаветен пророк. Имаше дълга брада, езикът му беше библейски, а очите му сияеха, озарени от благодат. Отец Гапон не беше революционер — клубовете за самопомощ, които организираше, бяха одобрени от правителството. Сбирките им започваха с „Отче наш“ и завършваха с националния химн.

— Сега разбирам за какво е бил назначен Гапон от царя — рече Григорий на Катерина девет години по-късно, в стаичката с изглед към железницата. — Предпазен клапан, който да отслаби натиска за реформи и да го превърне в безобидно чаепитие с танци. Но не проработи.

С дълга бяла роба и разпятие в ръка, Гапон водеше процесията по Нарвския път. Григорий, Лев и мама вървяха точно до него — той подканяше семействата да вървят най-отпред, като казваше, че войниците никога не биха стреляли по деца. Зад тях двама съседи носеха голям портрет на царя. Гапон ги беше убедил, че царят е баща на народа си, ще се вслуша в зова му, ще вземе връх над коравосърдечните си министри и ще удовлетвори справедливите искания на работниците.

— Господ Иисус рече: „Оставете децата да дойдат при мене“ и царят ще стори същото — викаше Гапон и Григорий му вярваше.

Стигнали бяха до Нарвската порта, огромна триумфална арка, и Григорий си спомни как вдигна поглед към статуята на колесница с шест гигантски коня пред нея. След това ги нападна кавалерийски ескадрон, сякаш медните коне от арката бяха оживели с трясък.