Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Бинг се начумери.

— Само се опитвах да ти кажа нещата, които според мен би ти казал Фиц като глава на семейството, ако беше тук.

После стана и се обърна към жена си.

— Да тръгваме вече? Не се налага всички да закъсняваме.

След няколко минути се появи Беа, в нова рокля от розова коприна.

— Готова съм — съобщи с такъв глас, като че тя е чакала всички, а не обратното. Мерна халката на лявата ръка на Мод, но не коментира. Когато Мод й съобщи, нейният отговор беше предпазлив и неутрален:

— Надявам се да си щастлива — беше казала тя без особена топлина. — И се надявам Фиц да успее да приеме факта, че не си поискала неговото разрешение.

Излязоха и се качиха в колата. Това беше черният Кадилак, който Фиц купи след като синият се загуби във Франция. „Фиц предоставя всичко“, замисли се Мод: „къщата, в която живееха трите жени, приказно скъпите им тоалети, колата, ложата в операта.“ Сметките й от парижкия Риц се изпращаха на Албърт Солман, адвоката на Фиц в Лондон, и се плащаха без въпроси. Фиц никога не се оплакваше. Мод знаеше, че Валтер никога няма да може да й даде такъв стандарт. Навярно Бинг имаше право и на нея щеше да й бъде трудно да се справя без лукса, с който беше свикнала. Но щеше да е с мъжа, когото обича.

Стигнаха до Ковънт гардън в последната минута заради забавянето на Беа. Публиката вече беше заела местата си. Трите жени изтичаха по стълбата с червеното килимче и стигнаха до ложата. Мод изведнъж си спомни какво направи на Валтер в същата ложа при представлението на Дон Жуан. Почувства се неловко — какво й беше станало, та пое такъв риск?

Бинг Уестхамптън вече беше там с жена си. Той стана и предложи стол на Беа. Залата бе притихнала — представлението щеше да започне. Наблюдаването на останалите беше едно от нещата, които привличаха хората в операта, затова мнозина извърнаха глави да погледнат, когато принцесата зае мястото си. Леля Хърм се разположи на втория ред, а Бинг задържа за Мод стол на първия ред. От галерията се чуха приглушени разговори — повечето посетители бяха видели снимката и бяха прочели статията в Татлър . Мнозина познаваха Мод лично — това беше лондонското общество, аристократите и политиците, съдиите и епископите, успелите художници и богатите делови хора, и съпругите на всички тях. Мод постоя малко права, та да могат добре да я огледат и да разберат колко е доволна и горда.

Това беше грешка.

Шумът от публиката се промени. Мърморенето се засили. Не можеха да се различат отделните думи, ала в гласовете се долавяше неодобрение, както бръмченето на мухата се променя, когато се натъкне на затворен прозорец. Мод се сепна. После чу друг звук и той ужасяващо напомняше на освиркване. Объркана и учудена, тя седна.

Това не промени нещата. Вече всички я зяпаха. Освиркването обхвана галерията за секунди и се пренесе и на балкона.

— Казах ти — немощно се обади Бинг.

Мод не се беше натъквала на подобна омраза дори и в разгара на демонстрациите на суфражетките. Усети болка в стомаха си, подобна на спазъм. Искаше й се музиката да започне, но и диригентът я гледаше и държеше палката си отпусната.

Мод се опита да отвърне гордо на погледите им, но сълзи замъглиха очите й. Този кошмар нямаше да свърши от само себе си. Тя трябваше да направи нещо.

Стана и освиркването се усили.

По лицето й се стичаха сълзи. Почти без да вижда, тя се обърна. Събори стола си и се запрепъва към изхода в дъното на ложата. Леля Хърм се изправи и продума.

— О, Боже, о, Боже.

Бинг скокна и отвори вратата. Мод излезе. Леля Хърм я следваше по петите. Бинг ги изпроводи. Зад гърба си Мод чу как свиркането стихва сред откъслечни смехове и после, за неин ужас, публиката почна да ръкопляска — поздравяваха се, че са се отървали от нея. Подигравателните аплодисменти я преследваха по коридора, надолу по стълбите и вън от сградата.

Пътят от портата на парка до двореца Версай беше една миля. Днес край него бяха наредени стотици френски конници в сини униформи. Лятното слънце отблясваше от стоманените им каски. Държаха кавалерийски копия с червени и бели вимпели, които се поклащаха на топлия ветрец.

Джони Ремарк успя да издейства на Мод покана за подписването на мирния договор въпреки унизителната сцена в операта. Наложи й се обаче да пътува в каросерията на камион, където като овци за продан бяха наблъскани всички секретарки от британската делегация.

По някое време изглеждаше, че германците ще откажат да подпишат. Героят от войната фелдмаршал фон Хинденбург беше казал, че предпочита разгром с чест пред безчестен мир. Цялото немско правителство подаде оставка, за да не приеме договора. Така постъпи и водачът на немската делегация в Париж. Накрая парламентът гласува в полза на подписването на договора с изключение на прословутата клауза за вината. Съюзниците незабавно отговориха, че дори и това е неприемливо.