Кен Фоллетт - Крахът на титаните

„Ето го и тайното оръжие на Германия“, помисли си Валтер — „тридесет и двама недоволници и неудачници, които искат да свалят от власт руското правителство. Господ да ни е на помощ.“

Владимир Илич Улянов, известен като Ленин, беше на четиридесет и шест — дребен, набит човек, облечен спретнато, но не елегантно; твърде зает, за да губи време за стил. Навремето червенокос, беше оплешивял рано и сега имаше бляскаво кубе с венче отстрани и грижливо оформена вандайкова брадица, рижо-сива. При първата среща Валтер не се впечатли от него — Ленин не беше нито чаровен, нито хубав.

Валтер се представяше за дребен чиновник от външното министерство, натоварен да уреди всички практически подробности по пътуването на болшевиките през Германия. Ленин го беше огледал преценяващо и явно беше отгатнал, че всъщност германецът е някакъв разузнавач.

Отпътуваха за Шафхаузен, на границата, където се прехвърлиха на германски влак. Всички поназнайваха немски, понеже бяха живели в немскоезичната част на Швейцария. Ленин говореше езика добре. Валтер научи, че човекът е забележителен лингвист. Френският му беше добър, английският — поносим, а Аристотел четеше на гръцки. Представата на Ленин за почивка беше да поседи час-два с речник в ръка.

В Готмадинген отново се прехвърлиха на влак с предварително запечатан вагон, все едно бяха преносители на някаква заразна болест. Три от четирите врати бяха затворени и заключени. Четвъртата врата се намираше до спалното купе на Валтер. Целта беше да се успокоят тревожните германски власти, макар да не беше нужно: русите нямаха желание да бягат, те искаха да се върнат у дома.

Ленин и съпругата му Надя имаха отделно купе, докато останалите бяха разделени по четирима. „Толкова за равенството“ — цинично си рече Валтер.

Докато влакът пресичаше Германия от юг на север, Валтер започна да долавя силата на характера под безличната външност на Ленин. Ленин не се интересуваше от храна, напитки, удобства или притежания. Политиката поглъщаше дните му. Винаги спореше за политика, пишеше за политика или мислеше за политика и си водеше бележки. Валтер забеляза, че в споровете Ленин винаги знаеше повече от другарите си и беше обмислил нещата по-продължително и по-усърдно от тях — освен ако предметът на разговора нямаше нищо общо с Русия или с политиката. В тези случаи Ленин беше по-скоро зле осведомен.

Беше същински сухар. Първата вечер в съседното купе очилатият младеж Карл Радек разказваше вицове:

— Някакъв човек бил арестуван, понеже казал „Николай е тъпак“. Заоправдавал се пред полицая „Имах предвид друг Николай, не нашия любим цар“. Полицаят отговорил: „Лъжец! Щом казваш тъпак , явно имаш предвид царя!“

Спътниците на Радек се запревиваха от смях. Ленин излезе от купето си като буреносен облак и им нареди да пазят тишина.

Той не харесваше и пушенето. Той самият беше отказал цигарите по настояване на майка си преди тридесет години. От уважение към него, хората пушеха в тоалетната в дъното на вагона. Понеже тоалетната беше само една за тридесет и двама човека, това доведе до опашки и препирни. Ленин впрегна внушителния си ум в решаването на този проблем. Наряза хартия и издаде на всеки два вида билетчета — едни за ползване на тоалетната по предназначение и по-малко на брой — за пушене. Това намали опашките и прекрати караниците. На Валтер му беше забавно. Системата проработи и всички бяха доволни, обаче нямаше разговор, нямаше и опит за колективно вземане на решение. В тази група Ленин беше един добронамерен диктатор. Ако някога спечелеше истинска власт, и Руската империя ли щеше да управлява по същия начин?

А дали щеше да спечели властта? Ако не, то Валтер си губеше времето.

Можа да измисли само един начин да подобри изгледите пред Ленин и напрегна ума си да направи нещо по въпроса.

Слезе от влака в Берлин и каза, че ще се върне при русите за остатъка от пътуването.

— Не се бавете — обади се някой. — Потегляме отново след час.

— Ще бързам — отговори Валтер. Влакът щеше да тръгне когато той каже, но русите не знаеха това.

Вагонът се намираше на един от резервните коловози на Потсдамската гара и на Валтер му трябваха само няколко минути пеш, за да стигне до външното министерство на „Вилхелмщрасе“ 76, в сърцето на стария Берлин. В просторния кабинет на баща му имаше грамадно махагоново писалище, портрет на кайзера и остъклен шкаф с колекцията на Ото, включително кремавата керамична фруктиера от осемнадесети век, която той купи при последното пътуване до Лондон. Както Валтер се беше надявал, Ото беше тук.