Элизабет Костова - Историкът

Хелън се приближи и го погледна. Сега забелязах, че беше облечен с дрехите, които носеше в нощта, когато за последно говорих с него преди близо месец; бяха разкъсани и мръсни, сякаш е претърпял катастрофа. Вратовръзката му липсваше. От едната страна на врата му капеше кръв и пълнеше изцапаната му с пръст яка в ален естуар. Устата му беше отпусната и подута и едва дишаше, но като изключим бавното повдигане и спускане на ризата му, беше неподвижен. Хелън протегна ръка.

— Не го докосвай! — казах рязко, което само още повече ме изплаши.

Хелън обаче изглежда беше в транс като него и след секунда, с треперещи устни, се пресегна и погали с пръсти бузата му. Според мен по-страшно от това не можеше да бъде, но точно така стана, когато той отвори очи. Очите му още бяха сини, дори и на сумрака от свещите, но бяха кървясали и с подпухнали клепачи. Тези очи бяха и ужасяващо живи, гледаха озадачено и се въртяха напред-назад, като че ли се опитваха да фокусират лицата ни, докато тялото му стоеше мъртвешки вцепенено. Накрая погледът му се спря на Хелън, която се беше навела над него, и сините очи се проясниха с невероятна сила, сякаш се отвориха цялата да я погълнат.

— Любима, това си ти — каза той едва чуто. Устните му бяха напукани и подути, но гласът му беше гласът, който обичах, със същия отчетлив акцент.

— Не… майка ми… — каза Хелън, с мъка търсейки думите. Притисна длан към бузата му. — Татко, аз съм Хелън — Елена. Аз съм дъщеря ти.

Тогава той вдигна ръка, макар че май не успяваше изцяло да ръководи движенията си, и хвана нейната. Ръката му беше издрана, ноктите бяха прораснали и пожълтели. Исках да му кажа, че веднага ще го измъкнем оттук, че ще се приберем у дома, но вече разбирах, че е ранен непоправимо.

— Рос — казах аз и се наведох по-близо. — Аз съм Пол. Тук съм.

Очите му объркано се преместиха от Хелън към мен и обратно, а после се затвориха с въздишка, която разтърси цялото му подпухнало тяло.

— О, Пол — каза той. — Дошъл си за мен. Не трябваше.

Той пак погледна Хелън с още по-премрежен поглед, сякаш искаше да добави нещо.

— Помня те — промърмори той след малко.

Порових във вътрешния джоб на сакото си и извадих пръстена, който ми даде майката на Хелън. Приближих го до очите му, но не прекалено, при което той пусна ръката на Хелън и неуверено докосна лицето на пръстена.

— За теб — каза на Хелън. Хелън го взе и го сложи на пръста си.

— Майка ми — каза тя с вече открито разтреперени устни, — помниш ли я? Срещнал си я в Румъния.

Той я погледна, на лицето му сякаш се изписа някогашната му проницателност и се усмихна с изкривено лице.

— Да — прошепна накрая. — Обичах я. Къде е тя?

— Добре е, в Унгария — каза Хелън.

— Ти си й дъщеря? — сега в гласа му се долавяше учудване.

— Аз съм твоята дъщеря.

Сълзите бавно избиха в ъгълчетата на очите му, като че ли вече трудно потичаха, и се търколиха по бръчките около очите. По лицето му оставаха следи, които просветваха на пламъка на свещите.

— Грижи се за нея, Пол, моля те — каза той немощно.

— Ще се оженя за нея — казах му аз. Сложих ръка на гърдите му. Отвътре се чуваше нечовешко свистене, но се насилих да не се отдръпна.

— Това… това е хубаво — каза той накрая. — Майка й жива и здрава ли е?

— Да, татко — лицето на Хелън потръпна. — Добре е, в Унгария.

— Да, ти ми каза — отново затвори очи той.

— Тя още те обича, Роси — потупах ризата му с несигурна ръка. — Изпрати ти този пръстен и… една целувка.

— Толкова пъти се мъчех да си спомня къде е, но нещо…

— Тя знае, че си опитвал. Почини си.

Дишането му беше станало обезпокоително хрипливо.

Изведнъж очите му рязко се отвориха и той се помъчи да се изправи. Усилията му бяха мъчителна гледка, най-вече защото бяха безрезултатни.

— Деца, трябва веднага да тръгвате — задъхано каза той. Много е опасно тук. Той ще се върне и ще ви убие. — Очите му се стрелкаха във всички посоки.

— Дракула? — попитах полугласно.

Лицето му за миг се сгърчи от това име.

— Да. В библиотеката е.

— Библиотеката? — попитах аз, като удивено се заоглеждах въпреки ужаса по лицето на Роси. — Каква библиотека?

— Библиотеката му е ето там… — опита се той да посочи към една от стените.

— Рос — казах трескаво, — кажи ни какво се случи и какво да направим.

За момент той сякаш се бореше с очите си, за да ги фокусира върху мен, мигайки ускорено. Засъхналата кръв по врата му се раздвижи от усилието да диша.

— Той ме грабна изведнъж, от кабинета ми, и ме замъкна на дълъг път. Не бях… в съзнание през цялото време, така че не знам къде съм.