Стив Мосби - 50/50 убиец

Скот поклати глава. Гледах го, без да реагирам. В последния ни разговор обсъждахме играта, която бе започнал убиецът и той ме бе попитал: това означава ли, че съм изоставил Джоуди ? Не можех да му дам категоричен отговор, но дълбоко в себе си Скот знаеше истината. Освен това бе имал два часа, през които да мисли над този въпрос. Умът му подсказваше да загърби случилото се, а ето че аз се бях върнал и го карах отново да погледне назад.

— Ако не открием Джоуди в най-скоро време — обясних аз, — едва ли ще я намерим.

— Само че аз не знам. Просто не помня.

Говорех състрадателно, но в неговия глас прозвуча раздразнение.

— Какво друго ти каза мъжът?

— Не знам.

Не откъсвах очи от него, за да разбере, че няма да го оставя да се измъкне толкова лесно. По изражението му личеше, че ще си спомни още нещо. Дори да не успееше, налагаше се поне да опита.

Напрежението, породено от мълчанието, нарастваше, но аз нямах намерение да отстъпя. Накрая той заговори.

— Знам само, че говорехме за Джоуди.

— Не е само това, Скот, помисли…

Той се разплака.

— Не знам.

Инстинктът ми подсказваше да се отдръпна за кратко, но нямаше да постигнем много. Продължавах да го наблюдавам — със същото неумолимо изражение, както досега, — след това се отпуснах назад на стола. Опитах да си придам известна състрадателност, да проявя малко повече разбиране.

— Знам какво си мислиш — рекох аз. — Знам от какво се страхуваш.

Той поклати глава и извърна поглед.

— Страхуваш се, че си я оставил да умре — продължих аз, — и си казваш, че никога няма да си простиш, а също и че хората ще те съдят за постъпката ти. Разбирам повече, отколкото си мислиш. Скот, погледни през прозореца. Утрото още не е настъпило.

Наведох се напред.

— Тя е все още жива. Каквото и да си мислиш, че си сторил, не е късно нещата да се обърнат. Тъкмо затова ти завиждам.

Той подсмръкна и отново поклати глава.

— Вие не разбирате.

— За какво говорехте с мъжа?

Той мълчеше. Целият трепереше.

Въздъхнах. Нямах представа какво да кажа оттук нататък, за да променя нещо, но ми оставаше една-единствена възможност.

Съпричастност.

— Изслушай ме. — Погледнах часовника си. — Няма да отнеме много време, освен това разполагаме с няколко минути. Искам да ти разкажа нещо.

Бяхме на почивка, на къмпинг край брега. Влязохме да поплуваме. По-точно се плискахме, но без да усетим, сме се отдалечили навътре, без да разберем, че течението е толкова силно. Започнахме да викаме за помощ, но на брега нямаше жив човек. Затова трябваше да доплуваме обратно. Накратко, аз стигнах до брега, тя не успя. Никой не можеше да направи нищо.

Същото бях разказал на колегите от екипа в стола. По особен начин, това бе моята версия за снимката на Джоуди, която Скот държеше в портфейла си. Тя представляваше кадър от събитие, станало в моя живот. То бе непрекъснато в мислите ми и бях готов да го споделя с хората. Също като паспортната снимка, бе незначителна част от цялата история. Истината си оставаше между редовете. Там бяха скрити неизказаните неща.

Бяхме на почивка, на къмпинг край брега.

Спомените ми от онази вечер бяха разкъсани, сякаш последвалият инцидент се бе протегнал и замахнал с тежък чук върху времето преди него. Оставил ми бе само отделни нишки, за които да се хвана. Опънатите въжета на палатките — сещам се как ги прокарах през стегнатите халки, как ги наместих, как палатката се оформи. Лиз размахваше ръце, за да пропъди комарите, докато забивахме колчетата в отъпканата песъчлива почва. Долнището на банския й се бе набрало отзад.

Влязохме да поплуваме. По-точно се плискахме, но без да усетим, сме се отдалечили навътре, без да разберем, че течението е толкова силно.

Аз пръв забелязах проблема. Не бях добър плувец, а и никога не бях влизал сред толкова високи вълни. Затова от време на време докосвах дъното с пръстите на краката. По едно време опитах да опра дъното и потънах. Когато изплувах, бях разтреперан и се разкашлях.

Обзе ме паника.

Всичко е наред , успокои ме Лиз, просто ще доплуваме до брега.

Само че аз потъвах и без да искам, я ритнах в корема. Все още помня усещането — меко и твърдо едновременно. Тя ми нареди: успокой се, но аз не я слушах. Единственият ми стремеж бе да се добера до брега. Инстинктите ми ме тласкаха напред и настояваха да се спася, без да мисля за никого и нищо.

Плувай , мислех си аз. Плувай с всички сили.

Забелязах колко е бурно морето далече от брега — имаше вълни, а около краката и гърдите ми се завихряше течение. Плувах с огромно усилие и ми се стори, че е минало безкрайно дълго време, преди да спра и забележа, че съм се отдалечил още повече от плажа.