Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Последва кратко мълчание. После Констанс кимна към празния стол на Тристрам.

— Реши ли какво ще правиш с него?

— Обмислях една идея.

— И каква е тя?

— Че освен моя секретарка… и мой оракул, както изглежда, може да бъдеш негова…

Констанс го погледна и леко повдигна вежда.

— Негова какво? Дете гледачка?

— Повече от детегледачка. И по-малко от пазител. По-скоро… нещо като по-голяма сестра.

— Доста по-голяма. Със сто и трийсет години. Алойзиъс, не мислиш ли, че леко съм прескочила възрастта, в която отново мога да се държа като сестричка?

— Идеята ми хрумна съвсем неотдавна, признавам. Няма ли поне да я обмислиш?

Констанс го изгледа продължително. После погледът й отново се спря върху празния стол на Тристрам.

— В него има нещо, което те кара да се привържеш — рече тя. — Пълна противоположност на брат си, поне според описанията ти. Толкова е млад и нетърпелив… и забележително наивен относно света. Толкова невинен .

— Като някой, когото и двамата познавахме навремето.

— Работата е там, че усещам в него невероятно, почти безгранично съчувствие, толкова дълбоко, колкото не съм виждала от манастира.

В този момент Тристрам се върна в библиотеката с чаша мляко в ръка.

— Хер Проктър идва. Носи ви… как се казваше? Нещо за освежаване . — Докато сядаше на масата, повтори думата, сякаш я опитваше.

Пендъргаст се обърна към младежа. Известно време просто го гледаше как пие млякото си с очевидна наслада. Желанията му бяха толкова прости, благодарността му и за най-малкия мил жест — безкрайна. Стана от стола и отиде при сина си. Тристрам остави чашата и го погледна.

Пендъргаст клекна, за да се изравни с момчето, бръкна в джоба на сакото си и извади пръстен — златен, с голям сапфир във формата на звезда. Взе ръката на Тристрам и постави пръстена в нея. Тристрам се загледа в украшението, завъртя го, дори го приближи към очите си, загледан как светлината се отразява в скъпоценния камък.

— Това беше на майка ти, Тристрам — меко каза Пендъргаст. — Дадох й го, когато се сгодихме. Когато реша, че си готов — още не, но може би в близко бъдеще, — ще ти разкажа всичко за нея. Тя бе изключително забележителна жена. Подобно на всички нас имаше и недостатъци. Както и… доста тайни. Но тя означаваше много за мен. Също като теб, тя бе жертва на Der Bund. Също като теб, тя имаше близнак. Беше… много трудно за нея. Но годините, които прекарахме заедно, бяха едни от най-прекрасните в живота ми. Именно тези спомени искам да споделя с теб. Може би те ще помогнат донякъде за попълването на спомените, от които ти си бил лишен през годините.

Тристрам вдигна очи от пръстена и погледна Пендъргаст.

— Много бих искал да науча за нея, татко.

Чу се дискретно покашляне. Пендъргаст вдигна глава. Проктър стоеше на прага със сребърен поднос, на който имаше две чаши шери. Докато Пендъргаст се изправяше, шофьорът пристъпи напред и поднесе едната чаша на агента, а другата на Констанс.

— Благодаря, Проктър — каза Пендъргаст. — Много мило.

— Няма за какво, сър — отвърна Проктър. — Госпожа Траск помоли да ви предам, че вечерята ще бъде сервирана в осем часа.

Пендъргаст бавно кимна.

Докато излизаше от библиотеката в голямата ротонда, служеща за приемна на къщата, Проктър спря и погледна през рамо. Пендъргаст се беше върнал при писалището в ъгъла и се взираше доста унило в огъня. Констанс размесваше тесте карти и говореше тихо на Тристрам, който седеше срещу нея и я слушаше с цялото си внимание.

Когато преди двайсет дни беше освободена от „Маунт Мърси“, Констанс бе доста резервирана и се държеше настрана от младежа. Сега Проктър забеляза, че се отнася по-топло с него — поне донякъде. Огънят и свещите хвърляха мека светлина върху редиците стари книги, изящните мебели и тримата в стаята. Имаше някакво особено усещане, ако не за мир, то за нещо подобно. За спокойствие и присъствие на духа. Проктър по принцип не си падаше по подобни размисли, но гледката наистина му приличаше на семейна картина.

„На картина на семейство Адамс“ — поправи се той, докато излизаше с лека усмивка.

Пендъргаст гледаше как шофьорът се отдалечава. После отново насочи вниманието си към писмото и взе писалката. В продължение на около две минути писецът скърцаше върху хартията. Накрая Пендъргаст остави писалката върху зеленото сукно на писалището и взе писмото, за да го прочете от самото начало.

Моя скъпа Виола,

Пиша ти поради няколко причини. Първо, за да се извиня за начина, по който те посрещнах при последната ни среща. Имала си куп тревоги около мен и моето поведение спрямо теб беше отвратително. Не търся прошка, а искам само да ти кажа, че не бях на себе си — нещо, което несъмнено знаеш.