Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

За момент Егон впери поглед в него и очите му отразиха светлината от крепостта. После проговори за първи път, откакто бяха заедно.

— Селскостопански проучвания. Животновъдство.

— Животновъдство ли? — Пендъргаст поклати глава. — Е, не ми влиза в работата. Нашата цел е гората. — Той бръкна отново в раницата и извади второ червено фенерче. — Това е за вас. Не използвайте обикновено фенерче, моля — Кралица Беатрис не обича ярката светлина. Следвайте ме, не се отделяйте и не вдигайте шум.

Подаде на Егон фенерчето и влезе в гората. Бодливите клони на араукариите се смесваха с гъстия храсталак и им препречваха пътя, всичко беше влажно, но Пендъргаст, слаб и подвижен като змия, се движеше бързо през тъмната мокра растителност, като насочваше фенерчето си в една или друга посока, вдигнал мрежата за пеперуди, готов да замахне.

— Не изоставайте! — прошепна през рамо на препъващия се зад него Егон.

Теренът започна да се издига. В тази част на гората нямаше никакви пътеки; не се виждаха никакви признаци за човешко присъствие извън градчето. Гората по всичко приличаше на затънтена джунгла. И в същото време, поради някаква необяснима причина, нещата не изглеждаха съвсем наред.

— Ето една! — изведнъж извика Пендъргаст. — Виждате ли я? Боже мой! Не мога да повярвам!

И в следващия миг изчезна в гъсталаците с фенер в ръка, размахал мрежата си като обезумял. Егон извика някъде отзад и се втурна след него, като чупеше клони.

След десетина минути Пендъргаст наблюдаваше от един дебел клон на десетина метра над земята как Егон се препъва през гората, вика Фосет и осветява с мощен фенер храсталаците около себе си. В гласа му ясно личеше напрежение и паника.

Пендъргаст изчака половин час, докато спътникът му тръгна да го издирва някъде на юг. После се спусна безшумно и пъргаво като маймуна от дървото, покри червения си фенер със специално капаче и бързо тръгна на север, нагоре по склона. Продължи да се изкачва цял час, докато не стигна до тесен хребет — устието на кратер, долепен до основния. Тук изключи фенера. Дърветата тук бяха по-редки и му откриваха изглед надолу към широкото дъно на огромния кратер, осветен от лунния сърп. Беше доста плитък, с диаметър няколко километра и площ от няколко хиляди хектара ниви и пасища, възползващи се от богатата вулканична почва. Това бе житницата на Нова Годои, несъмнено някогашното място на старата тютюнева плантация. Кратерът създаваше почти идеален за земеделие микроклимат. В отсрещния му край се издигаше компактна група мъртви вулканични конуси, подобни на черни цилиндри. До тях бяха долепени селскостопански навеси, оранжерии, плевни и силози. Всичко около тях бе притихнало, никакви светлини не нарушаваха кадифената тъмнина.

По устието минаваше едва забележима пътека и Пендъргаст тръгна по нея, докато не стигна до втора, спускаща се на зигзаг в кратера — стръмна отначало, но с приближаването на полята започна да става по-полегата. Секунди по-късно се намираше на края на първата нива — същинско море от царевица, напълно неподвижна на бледата лунна светлина. Пендъргаст навлезе в нея и продължи с бърза безшумна крачка към отсрещния край на кратера и селскостопанските постройки.

След царевичната имаше други ниви и градини, засети и засадени с най-разнообразни култури — домати, бобови, тикви, пшеница, памук, люцерна и тимотейка, както и тучни пасища за добитък. Пендъргаст бързо пресече всичко това и стигна до отсрещната страна при сградите.

Избра първата — огромен склад с ламаринен покрив. Вратата беше заключена с катинар. Пендъргаст бързо прокара длан по него и той сякаш се отвори самичък. Пендъргаст бутна вратата. Вътре миришеше на машинно масло, дизел и пръст. Бързо светване с покритото фенерче разкри редици селскостопански машини — трактори, култиватори, плугове, дискове за брануване, редосеялки, пръскачки на тор, комбайни, балиращи машини, багери и товарачи — все стари, но отлично поддържани модели.

Пендъргаст разузна покрай оранжериите, чиито стъклени панели проблясваха на лунната светлина. Вътре се отглеждаха цветя — всякакви видове, в несметни количества. Една оранжерия бе пълна с екзотични рози с всевъзможни размери, цветове и форми.

След оранжериите се издигаха мъртвите вулканични конуси, стръмни и високи, покрити с вулканична пепел. Пендъргаст се промъкна покрай най-близкия и спря — там, в подножието му, имаше тясна, подобна на барака постройка без прозорци, чиято задна част бе вкопана във вулканичната скала.