Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението (Два гроба)

Мнозина от жителите спираха и го зяпаха, някои с увиснали от изненада ченета, а други с неприкрита враждебност. Защото Пендъргаст, известен също като д-р Пърсивал Фосет, определено биеше на очи тук. Точно както възнамеряваше.

Пендъргаст тръгна енергично към кея, като обясняваше на висок глас, че Кралица Беатрис предпочитала крайбрежните зони и че любимото й време от денонощието било по зазоряване, а не по залез, но човек никога не можело да е сигурен. Егон сякаш не го чуваше и го следваше упорито и неуморимо, без нито веднъж да изостане.

Лодките по кея бяха поддържани безупречно и някои бяха много по-големи, отколкото бе нужно за езерен риболов. Сред тях имаше и два големи моторни шлепа с тежки машини и екзотично оборудване с неясна функция — също много по-големи, отколкото бяха необходими на една затънтена селскостопанска общност. Пендъргаст дори не можеше да си представи как съдове с подобни размери са били транспортирани до това изолирано езеро. Вечерта наближаваше и на кея закипя оживена работа — рибарите започнаха да разтоварват дневния си улов, който се поставяше в лед и се товареше на тежки ръчни колички. Всичко тук бе картина на индустрия, здрава работа и явно самозадоволяване — образец на идеалното общество. Пендъргаст забеляза, че в градчето като че ли няма нито един бар или кафене.

— Егон, кажете ми — тук на сух режим ли сте? Позволено ли е консумирането на алкохол?

Въпросът — първият, зададен от Пендъргаст, — не получи отговор. Егон дори не показа с нищо, че го е чул.

— Е, добре тогава. Да вървим.

Пендъргаст тръгна с бърза крачка по кея. Облаците най-сетне се разпръснаха напълно, разкривайки прекрасен живописен залез — огромният оранжев диск на слънцето се спускаше през яркочервените облачни слоеве на отсрещния бряг, превръщайки водата в огън и откроявайки мрачната порутена крепост на острова в средата на езерото.

Непосредствено след края на кея имаше необичайно скално образувание — три големи камъка, по-скоро канари, забележително еднакви по размери и форма, които се издигаха на няколко стъпки над водната повърхност и бяха подредени почти в равностранен триъгълник, на десетина метра един от друг. Тук Пендъргаст спря и погледна назад към градчето, пълзящо по плавните склонове на стария вулкан. Истинска картина на реда, чистотата, ефективността и регулацията. Сградите бяха чудесно поддържани, прясно варосани, с яркозелени и сини капаци на прозорците. На много от первазите имаше пълни с цветя саксии. Не се виждаха никакви боклуци, дори опаковки от дъвки; нямаше графити, нито бездомни кучета — всъщност нямаше никакви кучета; не можеха да се видят клошари, пияници или безделници, нямаше улични кавги и викове, никъде не се чуваше врява.

Като че ли липсваха и други неща освен кучета и боклук. Макар да имаше много хора на средна възраст, че и вече на години, никъде не се виждаха грохнали, затлъстели или хора с физически недъзи. И, което бе особено интересно, нямаше никакви близнаци.

С две думи, истинска малка утопия, скрита в дълбините на бразилската джунгла.

С падането на нощта в крепостта на острова заблестяха светлини — ярки лъчи на прожектори, които къпеха каменните бастиони в ослепително бяло. Застанал на кея в тихия здрач, Пендъргаст започна да чува звуците откъм острова — бръмчене на генератори, тракане на машини, пращене на електричество и едва доловимия, понесъл се над тъмните води на езерото писък на птица — или може би писък на агония.

След кея се извиваше леката дъга с чакъл плаж, а четиристотин метра по-нататък започваше гората, подобна на някаква тъмна, бодлива, сякаш непреодолима стена. Небето потъмня, когато слънцето се спусна през последния слой облаци и угасна във водовъртеж от светлина на хоризонта.

Пендъргаст бръкна в раницата си, извади червено фенерче, обърна се към невъзмутимия Егон и заговори тихо, с едва сдържано вълнение:

— Скъпи ми друже, сега настъпва времето на Кралица Беатрис.

Пое по плажа, следван от Егон. Няколко малки лодки бяха изтеглени на брега, с опънати да се сушат мрежи. По-нататък чакълът се смени с вулканична скала, а минути по-късно се озоваха на края на гората. Последната светлина умираше зад крепостта на острова, подчертавайки ярките прожектори. Над водата се разнесе друг далечен писък — птичи или човешки?

— Егон, каква е онази развалина там? — попита Пендъргаст и посочи към форта. — Защо е цялата осветена? Какво става там?