Брент Уикс - Заслепяващият нож

Топчията се ухили.

— Който пита „Не знаеш ли кой съм аз“, е този, който не знае отговора. Но виж, Гавин Гайл. Ще ти дам възможност да го разбереш.

— Не Гавин — отвърна Гавин предизвикателно. — Дазен. Аз съм Дазен Гайл.

Топчията отвори широко вратата и дневната светлина нахлу вътре.

— Който и Гайл да си, за мене е все едно. Ти си роб на галера, Номер шест. Трети ред, средното място. Добре е човек да има цели, нали? — Оголи зъби в широка усмивка. — Нали, момчета?

Гавин си замълча. Не оказа съпротива, защото през отворената врата беше видял нещо по-лошо от оковите. В смътния вонящ мрак не го беше забелязал — цветовете винаги бяха приглушени от тъмното. Но при отварянето на вратата, при гледката на небето, птиците и платната, и чистата мощна светлина, която бе очаквал да попие и с нея да разбие тези вериги и да се спаси, видя нещо по-лошо. Не можеше да отдели цветовете от тази чиста бяла светлина. Не можеше да отдели цветовете, защото не можеше да ги притегли. Не можеше да притегли цветовете, защото не можеше да види цветовете. Невежите говорят за субхроматизма като за цветна слепота, макар той да е просто цветово объркване.

Но Гавин беше сляп за цветовете. Целият свят беше сив. Точно това се бе опитал да му каже Топчията. За един миг всичко, което бе изключително у Гавин Гайл, му беше отнето. Той не просто вече не беше Призмата. Не беше дори притеглящ. Вратата към палубата се затръшна, веригите издрънчаха и той потъна в по-черен мрак, отколкото изобщо си бе представял.

От милиметрови вълни и през бойни изкуства до „Магия: Събирането“ имах нужда от много помощ с тази книга. Освен тези, на които съм благодарил в предишни книги (и на които продължавам да съм длъжник), още няколко души заслужават благодарности — повторени или нови. Най-напред благодаря на съпругата си, Кристи, без която щях да върша една работа, която мразех. Благодаря ти, че търпеше шестдневните ми работни седмици през последните две години, скъпа. Ще се постарая да съм по-разумен… рано или късно. Благодаря на Илайза, че пое толкова много от бизнес задълженията ми, за да мога да пиша повече. Благодаря на Дон Маас, Камерън Макклър и останалите от ДМЛА за това, че намериха подходящите хора, с които да работим, за напътствието, за професионалните обяснения и за чудесните съвети по фабулата, и за окуражаването. Животът на писателя твърде често е самотен и вие бяхте за мен извор на разум и мъдрост.

Благодаря на „Орбит Букс“ (Дейви, Ан, Алекс, Тим, Сюзън, Елън и Лорън П. особено), които продължават да ме изумяват с упоритата работа, която вършат, с новаторството си и със своята отзивчивост. Чувам ужасни истории от писатели, озовали се другаде, и се радвам, че мога да нарека „Орбит“ свой дом. Благодаря на всички зад кулисите, благодарение на чиято работа цялата машина действа толкова гладко.

Благодаря на Мери Робинет Ковал („Оттенъци на мляко и мед“) за това, че беше най-първият ми „бета-читател“. Чудесна обратна връзка и страхотни податки. Ти направи книгата по-добра. А и онова нещо, онова място в трета книга, където нещата изглеждат наистина зле, а ти предложи нещо, от което да станат съвсем ужасни? Да, изцяло го крада онова.

Благодаря на професора по математика д-р Н. Уилис, който прочете „Черната призма“ и веднага ме попита дали съм играл „Магията: Събирането“. (Опита се всъщност да разбере дали бих я играл с НЕГО, без да признае увлечението си открито.) Изобщо не бях играл „М:С“, но скоро видях математическата красота на играта. Там беше посято семето на вплетената във фабулата игра на Деветте крале (макар че механиката и играта са различни). За да изпреваря някои имейли, които знам, че ще получа за това: Да… но ще е след години. Благодаря също за помощта му в структурирането на изпитанието за Черната гвардия, което някак си се получи невероятно сложно. Иди го разбери.

Благодаря на един определен мой приятел от специалните сили, Е. Х., който ме снабди с (разсекретена и напълно законна!) информация за технологията на милиметровата вълна. Кой казва, че фентъзито не може да използва върховите достижения на науката?

Голямо благодаря на сержант Рори Милър, чиито книги за насилието би трябвало да станат необходимите текстове за желаещите да описват насилието убедително в измислените си светове и за тези, които искат да ги избягват в истинския! (Започнете с „Разсъждения за насилието“.) Само за едно не му прощавам: говоренето за степени на освобождаване на адреналин в свят и времеви период, в който все още не съществува дума „адреналин“, беше ад. (Благодаря на Питър Х. и Пауълс за това, че ми продадоха тази книга лично… и за това, че продадоха мои на други!)