Брент Уикс - Заслепяващият нож

Кип лежеше на гръб, капнал от умора. Имаше сили само колкото да вдиша.

Топчията? Мисълта му течеше бавно. Топчията беше мъжът на пиратския кораб, който Гавин, Кип, Лив и Железни бяха потопили край Гаристън, нали? Гавин беше казал, че не го е убил, защото бил голям майстор с оръдията. Същият ли беше?

Капитан Топчията, черен като нощ илитиец и гологръд под елека — елекът не беше същият като последния път — превъртя Гавин, колкото позволяваше стърчащото острие. Той беше, да — Топчията.

— Мамка му — каза Топчията, зяпнал острието. Изтръгна го от тялото на Гавин и го вдигна високо.

Оръжието на Кип се беше променило. Кинжалът му вече беше дълъг меч. Не, повече. Острието беше три и половина стъпки дълго, широко и по-бяло от слонова кост, с врязани по едната страна двойни черни спирали, кръстосващи се нагоре. Оградени от тези черни, извиващи се, живи лози, седемте скъпоценни камъка сега грееха с вътрешна светлина, всеки със своя собствен цвят, от подчервено до свръхвиолет. Гръбнакът на острието представляваше тънък мускет, освен на последната длан дължина, която си беше чисто острие.

Топчията развъртя оръжието.

— Блести — каза той. — По-бляскаво е, отколкото би трябвало да е възможно.

А когато видя мускета и как е разположено врязването в острието, за да отвори място за пръсти, които да задържат спусъка, направо се изкиска.

Звук на повръщане накара Кип и Топчията да извърнат очи от оръжието. Сред екипажа се разнесе глухо мърморене. Гавин бълваше вода на палубата.

Превъртя се, пое си дъх и се закашля.

— Жив? Отнесете го долу — заповяда Топчията. — Нахранете го, превържете му раните и го оковете. Внимавайте да не избяга. Той е боец. — Мъжете надигнаха Гавин и го отнесоха под палубата, а Топчията завика отново: — Зури! Зури! Не съм скъперник! Ти делиш с мен, аз деля с теб. Този можеше да ми е полезен. — Говореше за него, осъзна Кип. — Той е притеглящ. Ти видя! Знаеш колко ужасно ми трябва притеглящ! Трудно е да се намери добър притеглящ в морето, Зури. Но ти беше добра с мен.

„По дяволите!“

— Правя това, и сме квит, нали? Ама честно! Ти ми даде двама. Аз ще ти върна един! — каза Топчията. — Момчета!

Няколко от екипажа скочиха. Кип се опита да окаже съпротива, но усилието му бе възнаградено с разкървавен нос. Беше толкова слаб, че се отказа. Вдигнаха го и го метнаха обратно в морето.

Изплува на повърхността в тъмното и чу само плясъка на гребла и далечния глас на Топчията, който ревеше заповеди и се смееше.

Кип заплува, намерил в себе си сила едва колкото да се задържи над водата на гръб, без светлина, без да може да притегли, сигурен, че някой все ще дойде.

Не дойде никой.

Койос Белодъб Цветния принц дойде в палата, в който бе настанил Лив, следващата сутрин. Изглеждаше изпълнен с възторг, когато я покани да се качи с него на покрива.

Двамата се загледаха над града. Имаше пожари в няколко квартала. Боят все още продължаваше в отделни участъци. Щяха да минат седмици сигурно, преди градът да бъде умиротворен. Цветния принц предлагаше милост на бунтовниците, които оставят оръжията си. Тези, които не го направеха, щяха да бъдат подложени на ужасни насилия, на избиване на членовете на семействата им и всякакви ужаси, които можеха да се присънят на човек. Не той бил предизвикал войната, беше казал, и бил готов да направи всичко, за да я приключи бързо. Остра, бърза жестокост беше по-добре според него, отколкото да се търпи продължително беззаконие.

— Подейства ли? — попита Лив.

— Раждането на Атират ли? — рече принцът. — О, да. Ти се справи чудесно. Провалът беше на самия Атират… и на Зимун. Ще си възвърнем форта на Руишки нос утре и може би ще научим какво стана. Изглежда, че той го превзе, но трябва да е оплескал нещо, защото знаеха, че го държи. А след това го загуби. Ако е жив, не очаквай да се върне в лагера. Освободена си от него.

Това беше облекчение, макар Лив да се почувства слаба от това, че го изпита. Беше обърнала посоката на цяла битка, а се боеше от едно хлапе?

— Има още добри новини — каза принцът. — Освен страхотния ти успех и това, че взехме града. Баща ти не се бие за тях.

— Знам — отвърна Лив.

— Той държи ли връзка с теб?

— Не.

— Тогава откъде знаеш? — попита Койос Белодъб.

— Защото спечелихме.

Принцът се засмя, но Лив усети, че отговорът й го подразни.

— Да се надяваме тогава, че никога няма да ни се наложи да подложиш на изпитание увереността си в неговите способности. Но има и още. Усещаш ли го?