Брент Уикс - Заслепяващият нож

Зимун се беше вкопчил в носа на лодката с една ръка, люшкаше се във водата, за да се качи вътре, и държеше пистолета насочен в лицето на Кип.

— Назад. Назад! — извика той. — Не мога да се бавя дълго тук, тъй че ако не седнеш и не си вържеш очите до пет секунди, ще те гръмна.

Кип се отпусна на пейката и нагласи отново превръзката на очите си, победен. Почти беше успял. За малко. Тежестта на поражението се смъкна на раменете му. Кип Замалкото. Отново.

Не. Това не беше истина. Той вече не беше онзи Кип. Не беше глупав. Не беше слаб. Не беше страхливец. Не беше отхвърлен.

Беше влязъл в Черната гвардия. Беше приет от най-добрите притеглящи и бойци на света. Беше приет от баща си. Беше надвил крал, бесове и един бог. Беше направил огромни грешки: беше се оказал глупав и слаб, и страхлив, и отхвърлен. Ако не беше той, баща му нямаше да е намушкан. Но също така беше издърпал баща си от вълните, беше спасил живота му, когато никой друг не бе могъл. Кип си беше сложил това Замалко като очила. Имаше среден път, златна среда между сина на курвата и сина на Призмата. Не беше наистина Кип Богоубиеца, но също така не беше момчето, което превиваше врат пред Овен. Вече не. „Аз съм това, което правя. И съм Трошача.

Който гледа само през една леща, живее на тъмно. Който има уши, да чуе.

Време ми е да счупя онази стара леща.“

— Хвани греблата — каза Зимун и когато Кип посегна за тях слепешком, чу как Зимун се качва в лодката. След това усети как луксин загърна ръцете му и ги стегна около греблата. — Гребеш час и тогава ще ти дам храна и още вода. Давай! Дълъг път ни чака, щото…

Кип започна да гребе. На лявата му ръка това не й хареса.

— Щото? — попита той. Гласът му бе спокоен, не уплашен, не засрамен.

— Дядо ми Андрос Гайл ме вика в Хромария. Каза, че останалите от семейството му ги няма. Каза, че обмислял да ме осинови. Каза, че имал големи планове. — Замълча. — Какво, ти не знаеше ли? Аз съм син на Карис и Гавин. Аз съм Зимун Белодъб.

Сърцето на Кип се смъкна в гърдите му, проби дупка в палубата и уби десетина риби на път към морското дъно.

Чу метално изщракване на ударник и си помисли, че може би Зимун все пак е решил да го убие. След това момчето се изсмя горчиво.

— Шибан късмет имам, наистина — каза високо. — Ама сериозно! Този патлак дори не е зареден!

Гавин се свести от плесник през лицето. Чувстваше се ужасно.

Беше тъмно и вонеше на мъже, които не са се къпали от памтивека, на трюмна вода, гнили водорасли, риба и човешки изпражнения. Беше окован и беше гол, само с препаска около слабините.

Нов шамар изплющя през бузата му и устата му се напълни с вкус на кръв. Отвори очи. Погледна мъжа пред себе си. Дробовете и гърлото му бяха като раздрани от морската вода.

— Топчия, кучи син такъв — изпъшка Гавин. Гласът му също беше раздран. Предната нощ бе само смътен спомен. — Какво правиш?

— Не можеш да притегляш, а?

Гавин вдигна ръцете си — празни, безпомощни. Беше толкова сумрачно, че щеше да му отнеме няколко минути да притегли достатъчно, за да е заплаха за някого. А и мобилизирането на волята също щеше да е проблем, след като се чувстваше толкова ужасно.

— Дай ми няколко минути — рече той. Лявото му око беше подуто. Имаше… о, Оролам! Опипа гърдите си. Нямаше никаква рана. Що за адски кошмари беше имал? Да си помисли, че е промушен? Дали не го бяха упоили и не го бяха отвлекли от флагманския кораб?

— Очите ти са сини като на Зури, лорд Гайл. Ей толкова хало няма в тях. Винаги съм мразил надути лукслордове. Само се разпореждат. Не щат да си мъкнат бремето сами. — Изсмя се все едно е казал нещо особено умно. — Но си имам своето разрешение за малките несправедливости, които ми поднася животът. Това корито не е много помпозно, но е грандиозно, нали?

— Твое ли е? — попита Гавин, все още объркан. Седеше на пейка до един мършав мъж с бяла коса и брада, големи очи, полугол. Всички мъже тук долу бяха мършави и полуголи, всички пиеха вода или ръфаха сухар. Всички бяха във вериги. Всички го гледаха.

— Мое е, да. „Злият лебед“ съм го нарекъл, защото ще ви изкълве задниците. Принадлежи ми, а сега ти принадлежиш на него. Служи добре, Гавин. Защото ако това корито потъне, и ти потъваш с него.

Другият край на оковите му изщрака и се затвори около греблото.

— Топчия… — закани се Гавин.

— Капитан Топчията, Номер шест. Или ще изядеш камшика.

— Оролам да те прокълне, не знаеш ли кой съм аз?! — Бяха минали близо двайсет години, откакто Топчията беше работил за Гавин. Може би времето го беше променило твърде много, за да го разпознае човек без пищните му дрехи.