Брент Уикс - Заслепяващият нож

Железни сякаш понечи да каже нещо, но само кимна и се отдалечи.

Така Карис остана сама с Гавин за първи път, откакто бе изпаднала в истерия, след като научи, че е станал баща на копеле по време на годежа им. Беше скочила от лодката им тогава. За първи път се бяха озовали един срещу друг, откакто бе зашлевила усмихнатото му лице — в разгара на битката за Гаристън, пред очите на цялата армия.

Може би беше притеглила твърде много червено и зелено тогава. Гневът и импулсивността не трябваше да са най-изтъкнатите черти на един черногвардеец. Да не говорим за дама.

— Лорд Призма — каза тя, решена да е вежлива.

Той я погледна мълчаливо, с онази неспокойна разсъдливост в очите — преценяващи, винаги преценяващи. Гледаше я почти с тъга, погледът му докосваше косата й, очите й, спря се на устните й, обходи бързо извивките на тялото й и отново се върна на очите й, може би пробяга за миг встрани от очите, където вече се появяваха бръчици.

После каза тихо:

— Карис, дори оцапана и плувнала в пот изглеждаш по-добре от повечето дами в най-изящния им тоалет на Слънцеднева.

Гавин беше красив, очарователен и своенравен във всеки смисъл на думата, но някои хора често забравяха, че е и хитър.

Не искаше да говори. Шикалкавеше. Искаше да я смути и да я накара да се защитава за нещо, което нямаше нищо общо с нищо. Кучи син! Беше потна, вмирисана, как можеше да й поднася комплименти точно сега?

Как смееше да е мил, след като тя го бе зашлевила?

Как смееше така успешно да изиграе малкия си ход, макар тя да знаеше какво прави?

— Върви в ада — изсумтя тя и се отдалечи.

„Страхотно, Карис. Професионално, възпитано, като дама. Кучият му син!“

Как можеше една жена да те накара да искаш да хвърлиш задника й в океана и да я целуваш, докато не останеш без дъх, едновременно? Карис се отдалечи, а Гавин не можа да се сдържи и се загледа с възхищение във фигурата й.

Проклета жена.

Забеляза, че някои от моряците също са се зазяпали е възхищение след нея. Покашля се, за да привлече вниманието им, и повдигна вежда. Намериха си бързо работа.

— Съвършено необходимо ли е това, лорд Призма? — попита някой зад гърба му.

Беше новият генерал на Гавин, мъжът, който беше действал с него преди шестнайсет години, когато беше най-ефикасният генерал на Дазен, Корван Данавис. Беше им се наложило да проявят много хитрост, за да накарат всички да повярват, че „врагът“ на Гавин вече е готов да изпълнява заповедите му.

— Под „това“ имаш предвид това ли? — Гавин посочи въжената стълба нагоре към наблюдателницата.

— Да.

Генерал Данавис беше от типа мъже, които се молят преди битка, просто за всеки случай, а след това влизаше в боя все едно не изпитваше абсолютно никакъв страх от смъртта. Гавин не смяташе, че изпитва страх така, както го преживяват другите хора — но абсолютно мразеше височините.

— Да — каза Гавин.

Закатери се по въжената стълба и когато стигна в наблюдателния кош, отново го порази една мисъл, която го спохождаше редовно: целият му живот се основаваше на магия. Изкачи се без страх толкова високо, защото знаеше, че ако падне, може да притегли достатъчно бързо, за да се задържи. Макар и да приличаше на безстрашие, не беше. Просто за него опасността почти никога не съществуваше — съвсем не като при повечето хора. Хората го виждаха да прави невероятни неща и си мислеха, че е невероятен. И бяха в пълно неведение.

Внезапно жегналият го страх бе толкова рязък, че за миг Гавин си помисли, че някой го е ударил с юмрук в корема. Пое си дълбоко дъх.

Корван идваше след него, впил поглед в коша, ръцете му се вкопчваха до побеляване във въжетата. Гавин мразеше да причинява това на приятеля си, но някои разговори просто не можеше да се излагат на риск да бъдат подслушани.

Помогна му да влезе в коша и го остави да си поеме дъх. Поне обезопасяващите перила тук горе бяха добри и високи, и здрави. Утринният вятър се усилваше и първата вахта беше навън, проверяваха въжета и възли, а капитанът ги наблюдаваше от кърмовата палуба.

— Изгубих синьото — каза Гавин. „Давай направо. После ще му мислиш.“

Изражението на Корван Данавис му подсказа, че той няма представа за какво му говори. Генералът поглади рижия мустак, който си пускаше пак. Беше известен с това, че му висяха мъниста от този мустак, по време на Войната.

— Кое синьо?

— Вече не мога да виждам синьо, Корван. Слънчева утрин е, гледам небето и морето — и не мога да видя синьо. Умирам и ми трябва помощта ти, за да реша какво да правя.