Брент Уикс - Заслепяващият нож

С помощта на надигащата се вълна Гавин започна да се отдалечава.

И тогава кръстовидната уста се отвори широко, в четири посоки, и морският демон започна да всмуква вода, вместо да я изтласква пред себе си. Ударната вълна рязко изчезна.

И Гавин се плъзна назад към устата.

Зейналата паст беше три-четири пъти по-широка и висока от ръста му. Морският демон гълташе водата и тялото му се гърчеше в ритъм — демонът гълташе и всмукваше водата и после я изхвърляше през хрилете си назад също както правеше плъзгунът на Гавин.

Ръцете му трепереха, раменете му изгаряха от усилието на мускулите да изтласка цялото си тяло, цялата си лодка напред. По-силно! По дяволите, по-силно!

Морският демон се надигаше, извиваше се в дъга, устата му бе точно зад Гавин. А после челюстта изтрещя и се затвори и съществото се хвърли нагоре във въздуха. Гавин стисна очи, изкрещя и натисна напред колкото може по-силно.

Хвърли поглед през рамо и видя невъзможното: морският демон беше скочил над водата. Напълно. Огромното туловище, рухващо отново във водата, бе като всичките седем кули на Хромария, паднали в морето наведнъж.

Но Гавин беше по-бърз, вече на пълна скорост. Изпълнен с яростната свобода на полета и искрящия блясък на живота, той се изсмя. Изсмя се с цяло гърло.

Морският демон го гонеше настървен, все още нажежен до червено, движеше се по-бързо отпреди. Но с плъзгуна на пълна скорост Гавин беше извън опасност. Закръжи в открито море, докато на все по-далечните кораби хората викаха възторжено.

Гавин продължи да подмамва чудовището часове наред в открито море, в широки кръгове, и накрая го остави далече зад себе си.

По залез-слънце, капнал от умора, се върна при флотата си. Бяха загубили два малки кораба, но нямаше загинали. Хората му — защото и да не бяха негови преди, вече им дължеше сърце и душа — го поздравиха като бог.

Гавин прие обожанието им с вяла усмивка, но чувството за свобода бе угаснало. Съжаляваше, че не може и той да ликува с тях. Съжаляваше, че не може да се напие, да танцува и да легне с първото хубаво момиче, което види. Съжаляваше, че не можеше да намери Карис някъде сред флотата и да се бие, или да се чука с нея, или едното и после — другото. Съжаляваше, че не може да разкаже историята и да я чуе преразказана от сто усти, и да се смее на смъртта, стигнала толкова близо до всички тях. Но хората му празнуваха, а той слезе под палубите. Сам. Махна вяло на Корван да го остави. Поклати глава на ококорения си син.

А накрая, в сумрачната си каюта, сам, Гавин заплака. Не за това, което е бил. А за това, в което знаеше, че трябва да се превърне.

Карис не беше останала с гуляйджиите да празнува оцеляването им от срещата с морския демон. Събуди се преди разсъмване, изми се и седна да вчеше черната си коса, за да си остави време да помисли. Не помогна.

Тайната я дразнеше като разчесана пъпка. Върза черната като настроението си коса на конска опашка, както обикновено. Беше прекарала последните пет дни в сглобяването на късчетата: Гавин „се поболява“ след последната битка във войната срещу Дазен. Гавин прекъсва годежа им. Гавин, изумен при научаването за незаконния му син Кип. Гавин — променен.

След това беше похабила време в чудене как е могла да е толкова тъпа. Тя — и всички други — бе приписала промените на травмата от войната, травмата, че е убил собствения си брат. Призматичните му очи бяха доказателство — доказателството, че Гавин е Гавин. Гавин беше блестящ и доста добър лъжец, но не би трябвало да може да я заблуди. Познаваше го прекалено добре. По-важното — познаваше Дазен прекалено добре.

Това беше свършило.

Отиде на бака, както правеше всяка сутрин, и започна да се разкършва. Побъркваше се, ако не правеше пластична гимнастика всеки ден. Старшият й командир Железни предвидливо й беше донесъл два комплекта черно облекло и туниката, както и панталоните, бяха памучни и напоени с луксин — плътно прилепващи на места, гъвкави на други, скроени преди всичко за движение и на второ място — за да показват коравата физика на черногвардееца. Но макар пъшкането и потенето да си бяха част от живота й, това не означаваше, че иска да я гледат на палубата.

— Може ли? — попита Железни зад гърба й.

Командирът на Черната гвардия беше грамаден мъж. Добър водач. Умен, корав и адски застрашителен. Когато Карис кимна, той свали шарфа от главата си и го сгъна прилежно. Беше парийски религиозен обичай мъжете да покриват главите си в почит към Оролам. Но имаше изключения и като много парийци Железни вярваше, че предписанието е в сила след като слънцето се е издигнало високо над хоризонта.