Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Не го поставям на първо място — отвърна искрено Гавин.

— Точно!

— Точно. И какво точно би ме посъветвала да изоставя, за да мога да имам време за игра с Кип? Обличането и приютяването на петдесет хиляди бежанци? Маловажно. Унищожаването на една напаст? Маловажно. Спасяването на всичките Седем сатрапии? Маловаж…

— Не това имам предвид, и го знаеш! Заявил си, че Кип е твой син. Ще се отнасяш ли с него като със свой син, или не?

— Кип не е важен! — кресна Гавин.

Карис се отпусна на стола си победена.

— Значи си по-голямо нищожество, отколкото си мислех.

— Какво искаш от мен? — викна Гавин.

— Приличие — отвърна тя тихо.

Той удари с юмрук по масата, толкова силно, че разля и виното, и яхнията. Изрева:

— Приличие?! Аз правя всичко за другите! Всичко!

— Лъжа — каза кротко Карис. — Но ах, колко близко е до истината. Как става така, че най-близките ти получават най-лошото от теб, Гавин Гайл?

— Вън! Махай се! — изрева той.

Тя стана и излезе. На входа извърна безжалостни очи към него и каза:

— Ти си велик мъж, но само гледан отдалече. — И си тръгна.

За какво по дяволите беше всичко това?

Беше си помислил, че нещата с Карис се стоплят, докато работеха заедно. Винаги бяха работили добре заедно, винаги се бяха радвали на компанията си, дори когато не си говореха. А сега това. Този удар от засада. Защо?

Жени. Гавин изсумтя още няколко ругатни. Можеше да тръгне след нея. Трябваше да тръгне след нея.

И какво? Какво да й каже? Да й каже цялата истина?

Тази мисъл охлади гнева му. Той изруга отново и извади скиците си. Имаше работа, проклета да е.

Най-сетне беше изоставил краткия път, заради който навярно бе изостанал с две седмици от онова, което щеше да е постигнал един методичен подход, стеснявайки издирването чрез предположения и добро разузнаване. Беше посетил различни градове около Лазурното море, за да разпитва дали има хора, които са виждали сини бесове, и ако да, в каква посока са пътували. Дори се беше натъкнал на бесове два пъти, един плаващ в малък съд, другият гребеше в синя луксинова плоскодънна лодка, негова собствена направа. И двата бяса се бяха оказали крайно неотзивчиви, разбира се, и се опитаха да убият и него, и Карис, но Гавин беше открил откъде бяха дошли — единият от малко градче извън Идос в Аташ, а другият от Гаристън. Като взе предвид склонността на сините да се движат в ефикасни прави линии, той изчисли къде щяха да се пресекат маршрутите им… и не намери там нищо.

Явно единият или и двамата бяха или лоши моряци, или бяха издухани от курса си от есенните бури, които вече бяха твърде чести.

Издухани от буря, дошла отникъде, жалките кучи синове. Нищо чудно, че казваха, че морето е жена.

Накрая Гавин беше разделил Лазурното море на зони и решетки и плъзгаше докъдето можеше, като на всеки половин час проверяваше секстанта и компаса. Разбира се, при скоростите, с които пътуваше, можеше за половин час да се е отклонил с няколко градуса от курса — лесно ставаше при бурното време, — така че се поправяше, а на следващия ден минаваше ежедневния маршрут в съвършена линия, и пак се налагаше да завива много, за да заобиколи някое островче.

Единствената друга възможност беше да спира на всеки десет минути и да отчита усърдно данните. Беше станал ловък в боравенето с инструментите, но толкова честите спирания означаваха много левги, които така и нямаше да измине. Също така трябваше да си дава сметка, че напастта се движи. Ако се движеше прекалено бързо, можеше да мине право през мрежата му и той така и нямаше да я засече… дори всички други негови изчисления и предположения да бяха точни. Беше вбесяващо.

Карис го беше посъветвала да построи поредния кондор и да лети. Щеше да е страхотен съвет, стига все още да можеше да притегля синьо. Беше му отнело месеци, докато проектира кондора с оригиналните материали и все още беше далече от съвършенството. Синият луксин можеше да се замести с жълт, но щеше да е по-тежък и щеше да е безкрайно по-трудно да се притегли стабилна версия. Смяташе, че до две седмици все пак би могъл да направи достатъчно добър проект. Но пък направен от плътно жълто, кондорът щеше да е дълготраен. Не можеше да прави нов всеки ден и не можеше лесно да го накара да се разпадне, ако попадне в ръцете на враг. А това означаваше да намери безопасно място, където да го съхранява, докато го усъвършенства. А и ако нещо се объркаше, докато е във въздуха, нямаше да може просто да го закърпи със синьо. Ако нещо се объркаше, щеше да се разбие и всичките му усилия щяха да са за нищо. Ако знаеше, че му предстои да претърсва морето половин година, щеше да си струва. Но нямаше как да знае.