Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Димка беше достатъчно потресен, та да избърбори:

— Защо аз?

— Защото мразите оня досадник Филипов. Следователно мога да Ви имам доверие, че ще го пришпорвате здравата.

Димка беше твърде изумен, та да се пита откъде Хрушчов знае, че мрази Филипов. Армията получаваше почти невъзможна задача, а ако нещо се объркаше, вината щеше да е на Димка. Катастрофа.

Но не беше толкова глупав, та да го изрече на глас.

— Благодаря Ви, Никита Сергеевич. Можете да разчитате на мен.

Лимузината ГАЗ-13 се наричаше Чайка заради източените задни страни в американски стил. Можеше да развие сто и шестдесет километра в час, макар че тази скорост не беше удобна по съветските пътища. Произвеждаше се в два цвята: бургундско червено и кремаво с бели джанти, но тази на Димка беше черна.

Пътуваше на задната седалка, а колата се движеше към пристанището в Севастопол, Украйна. Градът се намираше на края на Кримския полуостров, там, където се вдаваше в Черно море. Преди двадесет години беше изравнен със земята от германските бомби и артилерия. След войната беше възстановен като жизнерадостен морски курорт със средиземноморски балкони и венециански арки.

Димка слезе и огледа кораба, закотвен в пристанището — товарен съд за дървен материал с нестандартно големи люкове, за да поемат дървените трупи. Под жаркото лятно слънце докерите товареха ски и четливо обозначени кашони с облекло за студено време, за да създадат впечатлението, че корабът ще отплава към мразовития север. Димка беше измислил преднамерено подвеждащото кодово название: операция „Анадир“, по името на един сибирски град.

Втора Чайка спря на пристана зад тази на Димка. От нея слязоха четирима мъже в униформи на военното разузнаване и зачакаха инструкции.

Успоредно на дока минаваше железопътна линия, а над нея се извисяваше масивен подемен кран, който беше разположен така, че да мести товарите направо от вагоните в корабите. Димка погледна часовника си. — Проклетият влак вече би трябвало да е тук.

Димка беше напрегнат като навита пружина. Никога в живота си не беше изпитвал такова напрежение. Даже не знаеше какво е стрес, докато не започна този проект.

Старши измежду военните беше полковник на име Панков. Въпреки чина си, той се обърна към Димка официално и почтително:

— Желаете ли да телефонирам, Дмитрий Илич?

Друг офицер, лейтенант Майер, се намеси:

— Струва ми се, че идва.

Димка погледна нататък по линията. В далечината видя как се приближават ниски отворени вагони, натоварени с дълги дървени сандъци.

— Защо, мамицата му, всички си мислят, че закъснението с петнадесет минути е нормално? — попита Димка.

Той се притесняваше за шпиони. Посетил беше началника на местния КГБ и беше прегледал неговия списък на подозрителните лица в региона. Всички бяха дисиденти: поети, духовници, художници абстракционисти и евреи, които искаха да заминат за Израел — типичните съветски недоволни, опасни колкото колоездачен клуб. Димка все пак нареди всички да бъдат арестувани, но никой не изглеждаше опасен. Почти сигурно в Севастопол имаше агенти на ЦРУ, но в КГБ не знаеха кои са.

По мостика се зададе човек в капитанска униформа и заговори на Панков:

— Вие ли командвате тук, другарю полковник?

Панков кимна към Димка.

Капитанът престана да се държи толкова почтително.

— Моят кораб не може да пътува до Сибир — съобщи той.

— Целта на пътуването е поверителна — отговори Димка. — Не говорете за това. — В джоба на Димка имаше запечатан плик, който капитанът трябваше да отвори, щом излезеше от Черно в Средиземно море. В този момент щеше да узнае, че плава към Куба.

— Трябва ми смазка за студено време, антифриз, обезледяваща екипировка…

— Затваряйте си устата — нареди Димка.

— Но аз трябва да протестирам. Условията в Сибир…

Димка се обърна към лейтенант Майер.

— Ударете го в муцуната.

Майер беше едър мъж с тежка ръка. Капитанът падна назад с разкървавена уста.

— Връщайте се на кораба — рече Димка. — Чакайте заповеди и си дръжте тъпата уста затворена.

Капитанът си тръгна и мъжете на кея отново насочиха вниманието си към приближаващия влак.

Операция „Анадир“ беше огромна. Задаващият се влак беше само един от деветнадесетте, а те бяха нужни само за докарването на тази първа ракетна единица в Севастопол. Димка пращаше в Куба общо петдесет хиляди души и 230 000 тона техника. Разполагаше с флотилия от осемдесет и пет кораба.